Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— … Ще имате кола след четири минути — каза телефонистката.

Карол, сияеща, затвори телефона.

— Нареди се! — каза тя на Филип.

Той стана, за да й помогне да облече палтото си от черен визон.

С галантен жест и мрачно лице, той запита:

— Късно ли ще се прибереш?

— Откъде мога да знам? — отвърна тя, повдигайки с пръст една къдрица пред огледалото.

И излезе с прекрасното чувство, че след нея започваше едно очакване, едно страдание, една омраза, които тя единствено ще подхранва.

Като се качваше в таксито, шофьорът се обърна и каза:

— Къде отиваме?

Намери лицето му плебейско, но страшно симпатично. Колата тръгна по кея Малаке, мина моста Карусел и зави надясно. Очерта се фасадата на Лувъра, бледа и величествена. Прозорците на партера бяха осветени. Сякаш дворецът имаше обитатели. Навярно тази вечер устройваха някаква изложба. Красотата на Париж нощем с неговите къщи, пълни със спомени, с неговите мрачни стени, с неговите очертания от бяла светлина радваше Карол като някаква поредица от дарове. Като че ли в нейна чест Рихард бе избрал да живее на остров Сен Луи. Никога човек с лош вкус не би имал жилище в този тих квартал с интимен чар. За първи път му отиваше на гости. Любопитството възбуждаше нейното желание. Таксито спря пред стара къща с врата като на затвор, обкована с железни плочки. Тесен асансьор, подобен на вертикално изправен ковчег със стени в огледала, изкачи Карол на петия етаж. Самият Рихард отвори при нейното позвъняване. Тя посрещна с вълнение удара на неговия син и студен поглед. Той целуна ръката й, освободи я от кожуха и я въведе в просторна и висока стая, която навярно преди е била ателие на художник. Около белите стени изпъкваха красиви мебели, тъмни и масивни. Масата бе поставена по средата. Два прибора. Тя обърна очи към него, без да прояви и най-малка изненада.

— Отчаян съм — каза сериозният му глас с груб и топъл акцент. — Всичките ми приятели се отказаха в последната минута.

Тя потисна усмивката си и весело се приготви да играе друга роля.