Дяволът не обича да чака [bg]

В червената стая Горнер седна зад бюрото, натисна някакъв бутон под плота и в стената зад него се премести един панел, зад който се виждаше производственото хале.

— Понякога обичам да ги наблюдавам — каза той, — а друг път ми писва да гледам как се мъчат. Аномия, Бонд. Пълен морален и ценностен упадък. Самият аз го усещам понякога. Една умора, която разяжда душата ми. Враг на всяка човешка амбиция и жажда за прогрес.

Той върна панела на мястото му и извъртя стола си така, че да е с лице към Бонд.

— Един ден ще създам толкова наркомани във Великобритания, колкото Британската империя създаде навремето в Китай. И този ден не е далеч. Тогава ще загубите скъпоценното си членство в Съвета за сигурност. Ще загубите и Студената война. Ще се превърнете в държава от Третия свят, каквато по право ви се полага да бъдете.

— Искам да те питам нещо — каза Бонд. — Как успя да се биеш последователно за нацистите и за Червената армия с тази инвалидност? Ръката ти имам предвид.

Това беше добре пресметнат риск.

За момент студените сини очи се присвиха над високите скули, стиснатите зъби изскърцаха. След това Горнер изпусна шумно въздух през носа си.

— Какво знаеш ти за Източния фронт, глупако!

Това да не са твоите английски лигльовци, които в пет следобед си пият чая с теб, а в шест те пробождат в гърба, без да си дадат труда да те извикат на дуел? Онези там бяха истински животни, премръзнали до смърт, свикнали да убиват с голи ръце, да изнасилват, измъчват и колят. В частите приемаха всякакви — сакати, луди, глухонеми, сифилитици. Стига да можеха да държат пушка и да натискат спусъка. Както бихте се изразили вие, „всяка ръка, годна да вдигне желязото“.

Горнер си бе възвърнал присъствието на духа. Почти се усмихваше.

— Ето, пошегувах се. Да вдигне желязото… дори с ръка като тази. — Той хвана ръба на бялата ръкавица и се втренчи в Бонд, сякаш го предизвикваше да го погледне в очите. — Искаш ли да я видиш?

— Не.

— Хайде, Бонд. Знам, че изгаряш от любопитство. Без любопитство не се става таен агент. Позволи ми да ти я покажа.

Горнер смъкна ръкавицата и вдигна ръката си пред лицето му. Дланта беше дълга и плоска, белезникаво розова отдолу, черна и сбръчкана отгоре. Първата фаланга на пръстите беше непропорционално дълга, а черните нокти бяха с триъгълна форма. Кожата беше суха и прорязана от дълбоки бразди. Палецът беше къс и разположен близо до китката, като изобщо не се срещаше, е останалите пръсти. От кокалчетата назад цялата ръка беше покрита с гъста черна козина, като на шимпанзе. Някъде между китката и лакътя тя постепенно се превръщаше в човешка.