Господари на войната [bg]

— S’il vous plait, vous pouvez m’aider? [23]

Мъжът поклати глава и затвори рязко задните врати на вана. Клара го стисна отчаяно за ръката, но той се дръпна. След няколко секунди колата вече се отдалечаваше. Гумите й скърцаха по неравната улица, докато Клара я гледаше втренчено.

Отново я скова страх. Даваше си сметка, че трябва да се върне в лагера, но не знаеше в каква посока да поеме. Струваше й се, че е изправена пред невъзможна ситуация — сякаш трябваше да избира между две посоки, едната от които водеше към свободата, а другата — към смъртта. Как би могла да разбере накъде да поеме? В продължение на цели трийсет секунди стоя неподвижно като котката, а после необичайната тишина изведнъж беше нарушена от пронизителен, виещ глас.

„Allahu Akbar… Allahu Akbar… Ash-hadu an-la ilaha ilia ilia… [24]

Призивът за молитва.

Стресната от шума, котката избяга. Клара примигна, обърна се надясно — гласът идваше от тази посока — и изведнъж се сети, че в Саудитска Арабия фасадите на джамиите гледат към Мека. Всички мюсюлмани се молеха, обърнати в тази посока. Затвори очи и си представи картата на Средния изток. Беше сигурна, че Мека се намира почти право на юг от Хомс. Това означаваше, че трябва да стигне до джамията, за да се ориентира за посоките.

Излезе от вцепенението и хукна. Стъпките й отекваха в разрушените от снарядите сгради от двете страни на пустата улица. Не знаеше накъде тича, а просто се остави на гласа на мюезина, приканващ вярващите към молитва, да я води. Стигна до една широка улица и зави надясно. Тя също беше разрушена от бомбите. Пред една сграда на отсрещната й страна имаше огромна купчина боклуци: стари бойлери и кухненски електроуреди, гуми и счупени мебели — останки от домовете, които вече не съществуваха. За разлика от другата, тази улица не беше пуста. По нея в посоката, откъдето идваше гласът на мюезина, бързаха хора с наведени глави и вдигнати яки. Всичките бяха мъже. Те не разговаряха помежду си, дори не гледаха един към друг. Някои вдигаха очи към Клара, която се беше присъединила към тях по пътя им към джамията.

Изминаха три минути. Гласът на мюезина вече не се чуваше, но Клара беше спокойна, защото се движеше с тълпата, която щеше да я отведе на правилното място. На един от ъглите на улицата на яркочервен пластмасов стол седеше момче на не повече от десет години с къса черна коса и раиран пуловер. До него на тротоара беше седнало братчето му. Между тях върху табуретка бяха наредени цигари и запалки. Очите на децата проследиха с любопитство жената с европейски черти, която бързаше с мъжете към джамията.