Господари на войната [bg]

— Аз съм лекарка — каза Клара.

Отвори чантата си и извади шепа тампони, които бяха смачкани, но стерилните им опаковки бяха запазени. След като ги видя, жената се успокои и позволи на Клара да я хване за ръка и да я отведе до сянката на едно от дърветата, с които беше заобиколен площадът.

Жената седна на земята. Клара огледа детето в ръцете й — беше момченце. Избърса с влажния тампон кръвта от лицето му, за да стигне до мястото, откъдето тя се стичаше. Раната беше точно под лявото му око и не беше сериозна. Докато я почистваше внимателно и я пръскаше с антисептик, говореше нежно на момченцето, за да го успокои. После покри раната със стерилна лепенка. Откри в чантата си шоколад, за който беше забравила, че е там и го подаде на детето. То го изгълта лакомо, сякаш не беше яло нищо от дни. После жената го пусна да слезе на земята.

Докато прибираше в едно отделение на чантата използваните санитарни материали, Клара усети пълните със сълзи очи на жената върху себе си. Едва тогава я огледа. Беше млада, може би нямаше двайсет години.

Клара беше предположила, че е майка на момченцето, но нямаше как да е сигурна. Жената я дръпна леко за ръкава и й каза нещо на арабски. Клара я погледна неразбиращо и тя повтори на френски:

— Venez avec moi[25].

Клара поклати глава. За момент се беше отпуснала, докато вниманието й беше заето с момченцето, но изведнъж страхът отново я скова. Слънцето вече беше високо над джамията и площадът се пълнеше с прииждащите от разрушените си къщи мъже. Съществуваше вероятност да се появят войници, а тя не искаше да се среща с хора, носещи оръжие. Жената обаче я дърпаше за ръкава с отчаяние в очите. Детето се разплака и Клара отстъпи. Реши, че ще успее отново да намери джамията, затвори чантата, огледа се неспокойно и кимна.

Жената тръгна, а Клара и момченцето я последваха. Клара хвана детето за ръка. То беше нестабилно и й заприлича на новородено слонче. Придвижваха се бавно. Жената ги преведе по няколко улици, които бяха пострадали още по-силно от бомбардировките. По останките от стените на някои от къщите зееха дупки от куршуми. Въздухът вонеше на изпражнения. На една пресечка няколко мъже хвърляха боклуци във варел, в който гореше огън. По гръбнака на Клара отново полазиха студени тръпки. Искаше й се да побегне, но ръката на детето, която стискаше нейната, я спираше. Жената непрекъснато поглеждаше през рамо, за да се убеди, че Клара и детето я следват, и ги подканваше с пръст да продължат напред.

Бяха вървели не повече от пет минути, когато жената стигна до една тясна улица между две редици къщи, засегнати от бомбите. Спря пред първата, от чийто покрив висеше сателитна антена, готова всеки момент да падне. Огледа се предпазливо, за да се увери, че никой не ги гледа, а после тръгна по улицата. Клара я последва заедно с детето. Тук вонята беше още по-непоносима. Клара дишаше дълбоко, опитвайки се да не повърне, но жената и детето не обръщаха внимание на миризмата. След двайсет метра жената спря пред една висока около метър и половина метална врата. Отвори я и отново даде знак с пръст, шепнейки: