![Господари на войната [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/1/4/gospodari-na-vojnata-bg-download.jpg)
Господари на войната [bg]
- Автор: Райан Крис
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Джей Ей Ем Джи Букс
- ISBN: 978-619-90117-2-0
- Переводчик: Стоянка Сербезова-Леви
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Господари на войната [bg]». Краткое содержание книги:
— Колко души бяха? — попита Бъкингам.
Изражението и тонът му бяха омекнали.
— Четирима.
— Чух пет изстрела.
— Значи всичко е наред със слуха ти. Трябва да се махнем оттук, и то веднага. Разбра ли?
Бъкингам си пое дълбоко въздух и отвърна:
— Съжалявам за приятеля ти.
Нямаше време за любезности. Дани вече оглеждаше местността. Както им беше обяснил Хамънд, шосето водеше към Хомс, разстоянието до който беше сто километра. Шосето пресичаше планинската верига през прохода Хомс. Независимо дали щяха да навлязат навътре в сушата или да се върнат обратно към брега, трябваше да се движат близо до него, за да не се загубят. Дани се опита да мисли трезво, за да избере правилната тактика. Ако някой беше по петите им, как би следвало да постъпят? Да се върнат обратно покрай шосето? Или да се отдалечат максимално от него? Трета възможност не съществуваше. Нима се очакваше от него да продължи с изпълнението на операцията, след като беше загубил останалите войници от отделението си? Вероятно не.
Погледна на изток и различи в далечината назъбените очертания на билото на планинската верига. Нямаше намерение да се изкачва до него с Бъкингам.
Нямаха друг избор освен да се движат покрай шосето, макар че той съвсем не беше от най-добрите.
Дани кимна в северна посока и каза:
— Тръгвай.
Двамата мъже се затичаха. След двайсет метра Дани извика на Бъкингам да спре. Обърна се и изстреля пет куршума в Ланд Крузъра. Гилзите паднаха в краката му.
— Какво правиш? — попита Бъкингам.
Дани свали оръжието.
— След като чуят стрелбата, те ще си помислят, че сме избягали в тази посока.
— Кои са тези „те“?
— Не знам — отвърна Дани.
Затича се отново и стреля още три пъти. Това беше достатъчно. Беше оставил фалшива следа. А сега трябваше да се махат. Върнаха се тичешком обратно, минавайки на пет метра от колите. Дани усети, че Бъкингам намали темпото, след като видя окървавената глава на Джак, но не спря, нито каза нещо.
Дани си погледна часовника: 02:58. Оставаха им приблизително два часа, през които можеха да се възползват от прикритието на нощта. Ако беше сам, за това време той можеше да измине десет километра, но Бъкингам не притежаваше неговата издръжливост и беше безсмислено да го насилва. Той вече беше изостанал значително от него, макар че бяха извървели не повече от петдесет метра. Щеше да бъде добре, ако успееха да изминат седем километра, преди да е изгряло слънцето. Дани забави крачка. След десет секунди Бъкингам го настигна.
— Ще се движим в южна посока на два километра встрани от шосето — каза Дани. — После отново ще тръгнем на изток. Едва ли се очаква от нас да се отправим към Хомс след всичко, което се случи.
— А какво ще стане, след като се съмне?
— Ще потърсим някакво място, където да се скрием. — Нямаше представа как щяха да открият такова място. Местността беше гола, равна и открита. След като се съмнеше, всеки би могъл да ги забележи, използвайки бинокъл. А руснаците от войските със специално предназначение, ако въобще бяха такива, сигурно разполагаха с много по-точни прибори. — И тогава ще решим какво да правим по-нататък.
— Няма какво да решаваме. Трябва да стигнем до Хомс, за да мога да си свърша работата.
Дани не му отговори. Гледаше в източна посока. В далечината на около три километра забеляза светлините на хеликоптер, който летеше ниско над магистралата, а по шосето се движеха коли.
— Сирийците явно са намислили нещо — каза най-накрая Дани. — Или руснаците.
— Какво искаш от мен?
— Да се размърдаш.
Бъкингам нямаше нужда от повторно подканяне.
12
06:00 ч.
Планът на Клара Маклауд не беше съобразен със страха й.
Сгушена в ъгъла на разграбения магазин, тя се чудеше как да стигне до лагера на „Лекари без граница“ в източната част на града. Не знаеше къде се намира, нито накъде е изток. Нямаше телефон, нито пари. Говореше сносно френски, но с арабския беше много зле.
Беше решила да изчака, докато се стъмни, и после да напусне скривалището си. Тогава може би щеше да успее, промъквайки се в сенките, да избегне войниците, които бяха убили приятеля й и момиченцето. Вероятността да налети на тях, караше краката й да омекват от страх. Оказа се, че е взела погрешно решение.
С падането на нощта бомбардировките бяха подновени. Сега тя се беше свила, плачеше от ужас и не знаеше какво да направи. Чудеше се дали да остане тук, където едва ли някой щеше да я открие, или да излезе на улицата? Тъй като и двете възможности не бяха добри, тя беше като парализирана. Докато градът се люлееше около нея и експлозиите на бомбите се редуваха с откоси от автоматично оръжие, тя не мръдна от мястото си. Искаше й се да върне времето назад. Даваше си сметка, че е действала безразсъдно, решавайки да напусне лагера и да отиде в града. Дори започна да се моли — нещо, което не беше правила от осемгодишна.