Панаир на суетата (роман без герой)

— С други думи, питаш ме дали съм почтен човек — каза яростно Озбърн. — Това ли искаш да кажеш? Напоследък си възприел такъв тон по отношение на мене, че… дявол да ме вземе, ако продължа да понасям повече.

— Какво съм сторил? Просто съм ти напомнил, че пренебрегваш едно прелестно момиче, Джордж. Казвал съм ти, че когато си в града, трябва да я посещаваш, а не да ходиш в кафенетата около Сент Джеймс, където се играе хазарт.

— Предполагам, че искаш да ти върна парите — каза презрително Джордж.

— Разбира се, винаги съм искал това, нали? — отвърна Добин. — Ти наистина говориш като благороден човек.

— Дявол да го вземе, Уилям, прости ми — каза Джордж, изпълнен с разкаяние. — Бог е свидетел, ти си ми доказвал по най-различни начини, че действително си ми приятел. От какви ли не бели си ме измъквал. Когато кавалеристът Кроли спечели от мене онази сума, аз просто щях да фалирам, ако не беше ти — знам това много добре. Но ти не трябва да се отнасяш към мене с такава строгост; не трябва постоянно да ми държиш проповеди. Аз наистина съм много предан на Амелия. Обожавам я и тъй нататък. Не поглеждай гневно. Тя е безпогрешна. Знам това. Но човек не може да се радва на нещо, ако го спечели, без да си плати за него. Боже мой, та полкът току-що се е завърнал от Западноиндийските острови и аз трябва малко да полудувам, а после, като се оженя, ще се поправя. Ще го направя, честна дума. И… виж какво, Доб… не ми се сърди, идния месец ще ти дам една стотарка — положителен съм, че тогава баща ми ще ми отпусне хубава сумичка. И ще поискам отпуска от Хевитоп, ще отида в града и още утре ще се видя с Амелия — ето, нима не си доволен?

— Невъзможно е човек да ти се сърди дълго, Джордж — каза добродушният капитан. — А що се отнася до парите, момчето ми, сам знаеш, че ако ми трябват, ти ще разделиш и последния си шилинг с мене.

— Бога ми, наистина бих го сторил, Добин — каза Джордж с най-голямо великодушие, при все че никога нямаше излишни пари.

— Само бих желал, Джордж, да прекратиш лудориите си. Ако бе видял лицето на клетата малка мис Еми, когато онзи ден ме запита за тебе, ти просто би пратил билярдните топки по дяволите. Върви и я утеши, нехранимайко такъв. Върви и й напиши дълго писмо. Стори нещо да я направиш щастлива; нещо съвсем мъничко ще бъде достатъчно.

— Изглежда, че тя страшно много ме обича — каза поручикът самодоволно; и отиде в полковата столова да завърши вечерята, като се повесели с приятелите си.

Междувременно на Ръсъл Скуеър Амелия гледаше луната, която светеше над това спокойно място, както и над площада, където бяха Четъмските казарми, в които служеше поручик Озбърн, и си размишляваше какво ли върши нейният герой. Може би прави преглед на караула, мислеше си тя; може би е на лагер; може би бди над постелята на някой ранен другар или учи военното изкуство в самотната си стая. И великодушните й мисли се носеха напред, подобно крилати ангели, и летяха надолу по реката към Четъм и Ростър, като се мъчеха да проникнат в казармата, където беше Джордж… Като се има предвид всичко, смятам, че беше добре, дето портите бяха затворени и часовите не позволяваха на никого да влезе; така че клетият малък бял ангел не можа да чуе песните, които младежите вътре пееха гръмко над чашите с уиски.