Панаир на суетата (роман без герой)

И понеже се намираше под влиянието на това непреодолимо чувство, мис Амелия пренебрегна най-жестоко своите дванадесет скъпи приятелки в Чизик, както обикновено правят този вид себелюбиви хора. Разбира се, тя мислеше само за любовта си; пък и мис Солтейър беше твърде студена да й се довери, а не можеше да се реши да разкаже за своята любов и на мис Шварц, младата наследничка от Сент Китс, с коса като вълна. Тя покани през ваканцията малката Лаура Мартин у дома си и, както ми се струва, разкри пред нея сърцето си, като обеща на малкото момиче да го вземе да живее при нея, щом се омъжи, и му описа много неща за любовта, които трябва да са били изключително полезни и нови за тази малка личност. Уви, уви! Боя се, че умът на клетата Еми не бе много уравновесен.

Какво правеха родителите й, че не спираха това сърце да не бие толкова бързо? Старият Седли, изглежда, не бе много наблюдателен. Напоследък той беше доста умислен и работите му в Сити го поглъщаха. Мисис Седли имаше такъв лек и нелюбопитен характер, че дори не ревнуваше. Мистър Джоз беше далеч, обсаден от една ирландска вдовица в Челтнам. Амелия имаше на разположение цялата къща — уви, понякога тя беше прекалено много на нейно разположение. Защото Джордж естествено беше в казармата на гвардейците-кавалеристи; пък и невинаги можеше да си вземе отпуск от Четъм; а нали трябваше да се види с приятелите и сестрите си и да се движи сред обществото, когато биваше в града? (Той, който беше украса на всяко общество!) А пък когато бе с полка си, той биваше твърде изморен, за да пише дълги писма. Знам къде пазеше тя пакетчето писма, които беше получила. И ще бъда като лунен лъч — ще надникна полекичка към леглото, където вярата, красотата и невинността лежат и бленуват.

Но докато писмата на Озбърн бяха кратки и явно писани от военен, трябва да се признае, че, от друга страна, ако писмата на мис Седли до мистър Озбърн се издадяха, тогава би трябвало да продължим настоящата книга с такова множество томове, че и най-сантименталният читател не би могъл да ги изчете. Тя не само изпълваше цели листове хартия от голям формат, но и задраскваше с най-удивителна упоритост; преписваше без мъка цели страници от стихотворните сбирки; подчертаваше с жар думи и пасажи и, с една дума, издаваше напълно състоянието си. Тя не беше героиня. Писмата й биха изпълнени с повторения. Граматиката й понякога беше от твърде съмнително естество, а в стиховете си позволяваше всякакъв вид свобода по отношение на метриката. Но, о, госпожи, ако не ви се отдаде да трогнете сърцето, въпреки погрешната граматика, и ако сте обичани само защото знаете разликата между триметъра и тетраметъра, тогава нека поезията да върви по дяволите и нека всички учители загинат най-печално!