Панаир на суетата (роман без герой)

Наблюдателният читател, проследил предишното държане на нашия млад поручик и запомнил краткия разговор, който току-що беше водил с капитан Добин, навярно е дошъл до известни заключения относно характера на мистър Озбърн. Някой циничен французин е казал, че за любовната сделка са нужни две страни: едната, която обича, и другата, която благоволява да се остави да я обичат. Може би понякога обичането се пада на дамата, а понякога на кавалера. Може би не един обладан от любов младеж е взел нечувствителността за скромност, безразличието за девическа свенливост, обикновената празноглавост за мила стеснителност, с една дума, взел е гъската за лебед. Не една влюбена жена украсява магарето с пищността и красотата на въображението си; възхищава се от тъпотата като от мъжествена простота; обожава самолюбието му като превъзходство; смята глупостта му за величествена сериозност и се отнася към него така, както прекрасната блестяща Титания се отнася към един известен атински тъкач. Колко много такива комедии от грешки съм наблюдавал на този свят! Но едно е положително — Амелия вярваше, че любимият й е един от най-смелите и най-блестящите по ум мъже в империята, и твърде е възможно и поручик Озбърн да си е мислил същото.

Той беше малко буйничък, но пък нали толкова младежи са буйнички; и не предпочитат ли девойките един непрокопсаник пред кроткия и женствен мъж? Той не се беше налудувал още, но скоро щеше да го стори; и щеше да напусне армията, сега, като мирът бе сключен: когато корсиканското чудовище бе затворено на Елба, а повишението в по-горен чин бе получено; и когато вече нямаше възможност да проявява смелостта си и несъмнените си военни качества. А отпущаните от баща му пари, както и зестрата на Амелия, щяха да им помогнат да си вземат удобна къща някъде в провинцията, в близко съседство с такова място, което би дало възможност за спортуване, и тогава той ще се занимава по малко с лов и по малко със земеделие; и ще бъдат толкова щастливи! А колкото това да остане в армията като женен, бе немислимо. Представяте ли си мисис Джордж Озбърн на квартира в някое малко градче; или, още по-лошо, в Източно или Западноиндийските острови, под покровителството на мисис майор О’Дауд? Амелия просто си умираше от смях, когато Озбърн й разправяше за мисис майор О’Дауд. Той я обичал твърде много, за да я остави да бъде подвластна на тази ужасна жена с нейните вулгарности, както и на грубото отношение, което трябвало да търпи съпругата на един военен. За себе си той нехаел — не бил от този тип хора; обаче скъпото му мило момиче трябвало да заеме онова място в обществото, което й се полагало като негова съпруга. И можете да бъдете уверени, че тя се съгласяваше на тези предложения, както би се съгласила на всички други, които биха дошли от негова страна.