Панаир на суетата (роман без герой)

— Супа? — запита с гробовен глас мистър Озбърн, като грабна лъжицата за разсипване, и впери очи в нея. След като сипа и на останалите, известно време той остана мълчалив.

— Махнете чинията на мис Амелия — каза най-после той. — Тя не може да яде тази супа. А и аз не мога. Отвратителна е. Махнете супата, Хикс, а ти, Джейн, утре да изпъдиш готвачката.

Като завърши забележките си по отношение на супата, мистър Озбърн каза и за рибата няколко отсечени думи, които също имаха остър и критичен характер, и изруга по адрес на Билингсгейт с такава ярост, каквато беше достойна за това място. Сетне потъна в мълчание и погълна няколко чаши вино, добивайки все по-страшен и по-страшен вид, докато едно бодро почукване на вратата обяви пристигането на Джордж и тогава всички се оживиха.

Не му било възможно да се прибере по-рано. Генерал Дагиле го накарал да чака в кавалерийската казарма. Не държал на супата и на рибата. Нека му поднесат каквото и да е — нямало значение какво. Агнешкото е чудесно — всичко е чудесно. Доброто му настроение беше в пълна противоположност с намусеността на баща му; и той бъбреше през цялата вечер, за голямо удоволствие на всички, особено на една, чието име няма защо да споменаваме.

Веднага след като младите девойки свършиха да разговарят за портокалите и виното, с които обикновено се приключваше мрачната вечеря в дома на мистър Озбърн, даде се знак да се оттеглят в приемната и тогава всички станаха от масата. Амелия се надяваше, че Джордж скоро ще се присъедини към тях. Тя започна да свири някои от любимите му валсове (току-що пристигнали от странство) на големия тапициран с кожа и с гравирани крака роял. Но тази малка хитрост не го доведе при нея. Той остана глух за валсовете; те взеха да звучат по-слабо и по-слабо. Сетне отчаяната пианистка стана от мястото си и макар трите й приятелки да изпълниха някои от най-шумните и най-хубави парчета от репертоара си, тя не чу нито една нота, като седеше замислена и изпълнена със зли предчувствия. Намръщеното лице на стария Озбърн, което винаги беше страшно, никога не бе й се струвало толкова ужасяващо, колкото сега. Докато излизаше от стаята, очите му я следяха по такъв начин, сякаш беше виновна за нещо. Когато й поднесоха кафето, тя се стресна, като че то беше чаша отрова, която мистър Хикс, лакеят, желаеше да й предложи. Каква тайнственост я дебнеше? О, тези жени! Те галят и милват предчувствията си и правят любимки най-лошите си мисли, както вършат това и с недъгавите си деца.