Гейтуей II [Beyond the Blue Event Horizon]

— Това вече не мога да проумея — каза той. — Всички учени имат такива ветрила. И как никой не можа да разбере какво представляват те?

Уон вдигна рамене с безразличие. Вече не беше ядосан. Беше доволен, че можа да покаже на тези хора колко повече знае от тях.

— Може би и те са глупави — каза той. После добави по-снизходително: — Или просто са имали такива, които никой не може да разбере… освен може би Древните, ако изобщо си правят труда да ги четат.

— Имаш ли някоя от тези под ръка, Уон? — попита Ларви.

Той нацупен вдигна рамене.

— Никога не се занимавам с тях — обясни той. — Все пак, ако не ми вярвате… — Той зарови из купищата, а изразът на лицето му показваше, че напразно си губят времето с неща, които той вече бе проверил и бе намерил за неинтересни. — Да. Мисля, че това е едно от онези, които нищо не струват.

Когато го постави в лалето, холограмата, която се появи, беше ярка… и непонятна. Беше така трудна за разчитане, както и светлините на контролното табло на хичиянския кораб. По-трудна. Странни, трептящи линии, които се увиваха една около друга, отскачаха настрани с поток от светлина и след това отново се събираха. Ако това представляваше писмена реч, тя беше толкова различна от западната азбука, колкото клиновидното писмо. Дори повече. Във всичките земни езици има общи характеристики, та макар и само това, че всички те се представяха от символи, изобразени в една равнинна повърхност. Тези тук изглежда бяха изобразени в три измерения. И заедно с това се чуваше някакъв прекъсващ бръмчащ звук като от телеметричен апарат, който по погрешка приема сигнали от джобно радио. Общо взето беше обезкуражаващо.

— Не мисля, че ще ви хареса — отбеляза презрително Уон.

— Изключи го, Уон — каза Ларви, а после продължи енергично: — Трябва да вземем колкото се може повече от тези неща. Пол, свали ризата си. Напълни я колкото побере и занеси в стаята на Мъртвите. Вземи и онази счупена камера; сложи я в биоанализатора и виж дали ще даде данни за хичиянската кръв.

— А ти какво ще правиш? — попита Пол. Той обаче вече бе свалил ризата си и я пълнеше с лъскавите „книги“.

— Същото. Давай, Пол. Уон? Можеш ли да кажеш кои какви са? Имам предвид кои са онези, който според теб не представляват интерес?

— Разбира се, че мога, Ларви. Те са много по-стари, понякога оръфани… сама можеш да видиш.

— Добре. Вие, двамата, какво чакате, събличайте се… Свалете онези дрехи, от които могат да се направят торби. Действайте. Запазете свенливостта си за друг път — каза тя, като си смъкна гащеризона. Останала само по сутиен и чорапогащи, тя завързваше ръкавите и крачолите на дрехата. Бързо прецени, че в нея можеше да побере най-малко петдесет или шейсет ветрила, а в туниката на Уон и роклята на Джанин можеха да се съберат около трийсетина. Това щеше да е достатъчно. Не биваше да е алчна. Във всеки случай в Завода за храна имаше много… макар че те вероятно бяха онези, които Уон бе занесъл там и за които той бе решил, че може да ги разбере. — В Завода за храна има ли четящи устройства, Уон?