Гейтуей II [Beyond the Blue Event Horizon]

— Наистина здраво са я халосали, Уон — учуди се тя. — Ти не ни каза, че са толкова силни. Погледни, това не е ли кръв?

Пол я грабна от ръката й, обърна я и се намръщи при вида на черната коричка по един от ръбовете.

— Изглежда са се опитвали да я отворят — каза той. — Мисля, че самият аз не бих могъл да сторя това с голи ръце. Изглежда ръката му се е подхлъзнала и се е порязал.

— О, да — изписка разсеяно Уон, — те са много силни. — Вниманието му не беше насочено към камерата. Той се взираше по дългия златен коридор, душейки въздуха и долавяйки далечни звуци.

— Действаш ми на нервите — скара му се Ларви. — Поне чуваш ли нещо?

Той вдигна рамене раздразнен.

— Преди да се чуе нещо, най-напред се усеща миризма, но, не, нищо не мога да помириша. Не са много близко. Не ме е страх! Често съм идвал тук да взимам книги или да наблюдавам странните неща, които вършат.

— О, сигурна съм — каза Джанин, като взе счупената камера от Пол, докато той търсеше място, на което да постави нова камера. Нямаше много скришни места. Хичиянският декор беше гол.

Уон се наежи.

— Влизал съм в коридора докъдето ви стига поглед! — съобщи той. — Дори и до мястото, където са книгите. Разбирате ли? Някои от тях са в коридора.

Ларви го погледна, но не беше сигурна какво имаше предвид. На няколко десетки метра имаше куп от някакви лъскави боклуци, но никакви книги. Пол, който сваляше лепенката от една конзола, за да може да закрепи камерата високо на стената, каза:

— Как само говориш за тези твои книги. Виждал съм всичките ти книги, повярвай ми — „Моби Дик“ и „Приключенията на Дон Кихот“. Какво общо имат хичиянците с всичко това?

Уон се изхили, изпълнен с достойнство.

— Колко си глупав. Пол. Те са ми от Мъртвите. Това не са истински книги. Истинските книги са онези там.

Джанин го погледна любопитно, после пристъпи няколко крачки в коридора.

— Това не са книги — извика тя през рамо.

— Разбира се, че са книги! Нали ви казах, че са книги.

— Не, не са. Ларви, ела да видиш. — Ларви отвори уста да я повика, поколеба се, после я последва. Коридорът беше празен и Уон не изглеждаше по-развълнуван от друг път. Когато измина половината път до лъскавия куп, тя разбра какво беше това и бързо отиде при Джанин, за да вземе едно.

— Уон — каза тя. — виждала съм това и по-рано. Това са хичиянски молитвени ветрила. На Земята има стотици от тях.

— Не, не са! — Беше започнал да се ядосва. — Да не искате да кажете, че лъжа?

— Не казвам, че лъжеш, Уон. — Тя разви предмета. Приличаше на заострен пластмасов свитък; лесно се разгъна, но щом го пусна, отново се нави. Беше най-обикновен артефакт от хичиянската култура, много от които бяха намерени в изоставените тунели на Венера, донесени от изследователите на Гейтуей при всяка успешна мисия. Никой не беше разбрал какво са правили с тях хичиянците и само хичиянците знаеха дали името, което им бяха дали е правилно. — Наричат се „молитвени ветрила“, Уон.