Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Тя отвори уста, за да отрече, но не издаде и звук.
Изражението му беше мрачно.
— Искаш невъзможното, госпожице, но ще постъпя така, както желаеш.
Тя примигна. Много й беше горещо и й се виеше свят.
— К-какво значи това? — Шепотът й прозвуча като грачене.
— Ще спя сам до сватбената нощ, щом това толкова те дразни.
Мери се олюля. Той я улови и тя се озова в обятията му.
— Разбра ли какво казах? — попита Стивън настойчиво. Мери беше твърде слисана и не забеляза, че и той е обхванат от страст. Опря ръце на гърдите му, но и сама не знаеше дали за да го отблъсне, или за да го прегърне. Веднага след това го сграбчи с всичка сила.
— Д-да, р-разбирам.
Изражението на лицето му стана почти свирепо.
— Доволна ли си?
Мери го изгледа, все още поразена от невероятно бързо протеклия диалог и най-вече от последните му думи. Закима.
— Добре! Винаги ще ти доставям удоволствие.
Внезапно той сведе глава и устата му се впи в нейната.
На Мери й се струваше, че в душата й хор пее някакъв невероятен припев. Този мъж току-що й обеща да не спи с друга до сватбата им. Всъщност й обещаваше да й остане верен. Въздържание… вярност… Рефренът не изчезна, когато устата й се отвори, докато той поглъщаше устните й и след това проникна в топлите й дълбини, а езиците им най-сетне се докоснаха. Стивън се дръпна назад задъхан.
— Но ще губя ума и дума всеки път, когато си наблизо — предупреди той. После се усмихна. Това проясни мрака в очите му.
Мери си помисли с тъга, че в някоя друга епоха бракът им би бил успешен. Или дори по тяхно време, но при съвсем други обстоятелства. Но това не беше възможно. Защото нямаше да има женитба — годежът беше уловка. Но… Стивън изглеждаше толкова сигурен, а той не беше от тези хората, които се мамят лесно.
— Какви бяха условията за сключването на този брак? — чу се тя да пита с тих напрегнат глас.
Стивън се стресна. Усмивката му се стопи.
— Не ти ли стига да знаеш, че баща ти и аз открихме обща цел, която свърза нашите семейства?
— Не. Трябва да знам условията. Моля те.
Стивън я изгледа внимателно. Изрече предпазливо:
— Не си ли спомняш, че обсъждахме това вчера?
Мери с мъка намери подходящи думи. Още по-трудно й бе да овладее гласа си.
— Моля те, милорд, искам да знам какво ще спечели баща ми, като дава ръката ми на теб, какво друго освен… — тя преглътна — нашето дете.
Стивън замълча. Погледите им се сблъскаха. Очите му гледаха мрачно, а нейните проблясваха от непролетите сълзи. Накрая той изрече строго:
— Госпожице, интересуваш се от политика.
— Това е много важно за мен.
— Зная, Мери. Зная много повече, отколкото предполагаш. Повярвай ми. Скоро ще ти стана мъж. Ще се грижа за теб от този ден нататък, аз и никой друг. Малкълм даде съгласието си за този брак. Остави нещата така.
— Не мога — прошепна тя. — Трябва да знам точно какво сте си казали.
Стивън я погледна. Попита съвсем тихо:
— Ще ми бъдеш ли вярна жена, Мери?
Кръвта на Мери изстина. Знаеше, че трябва да му каже една дума, да. Сърцето й биеше заплашително бързо. Никога не беше лъгала досега и разбра, че това няма да й се отдаде и сега. Не можеше да излъже него.
Не каза нищо.
Лицето му потъмня, а думите му бяха горчиви.
— Току-що ти обещах верността си. Обещах ти да се грижа за теб. Но ти не си се примирила с новите си задължения. Не понасяш мисълта, че ще живееш с мен.
Душата й се раздираше от противоречиви чувства. Имаше нещо в държането на Стивън и в очите му, което я подтикваше да му обещае всичко, което той поиска, но това със сигурност беше лудост. Той поробваше духа й, а тя се беше заклела, че никога няма да му позволи да го стори. Защото в крайна сметка нямаше да има женитба — тя беше сигурна в това.
Той хвана брадичката й и я вдигна.
— Ще се омъжиш ли за мен, ще топлиш ли леглото ми, ще ми родиш ли синове, ще ръководиш ли домакинството ми, ще се грижиш ли за моите хора, когато са болни? Ще ми бъде ли уютно и хубаво с теб? Ще ми бъдеш ли вярна?
Мери простена. Стоеше с лице към него и се почувства притисната до стената. Изведнъж разбра, че не знае как да отговори. Но как е възможно? Съвсем ясно беше кому дължи вярност, нищо не се бе променило.
Очите му блеснаха.
— Трябва да знам!
Тя поклати глава. Очите й взеха да парят.
— Закълни ми се във всичко, което ти е скъпо, закълни се в живота на баща си, че ще изпълняваш дълга си към мен, както го описах — нареди Стивън. — Закълни се!