Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
— Разбира се — отвърна той с грациозен поклон, макар и малко несръчно, тъй като беше гол. — Но след малко. — Когато легнах, взе ръцете ми и допълни: — Евентуално.
НА СУТРИНТА БЯХ САМА В ЛЕГЛОТО. ПОЛЕЖАХ ИЗВЕСТНО време размишлявайки. От време на време се случваше да ме занимават разни дребни мисли, но за първи път недостатъците на връзката ми с вампир изскочиха от скривалищата си и превзеха съзнанието ми.
Никога нямаше да видя Бил на дневна светлина. Никога нямаше да му приготвя закуска или да се срещнем на обяд. (Можеше да ме гледа как ям, но не беше особено въодушевен от самото хранене, а и винаги след това трябвате да си мия зъбите много старателно, което всъщност беше добър навик).
Никога нямаше да имам дете от Бил, което беше хубаво — поне що се отнася до това, че не се налага да вземам противозачатъчни, но…
Никога нямаше да се обадя в работата му, за да го помоля да се отбие да купи мляко на път за вкъщи. Той никога нямаше да стане член на „Ротари клуб“, да изнесе реч за кариерата си в гимназията или да е треньор на Малката баскетболна лига.
Никога нямаше да дойде с мен на църква.
Докато лежах така будна, заслушана в чуруликането на птичките, в техните утринните песни, в камионите, които започваха да бръмчат по пътя, докато всички в Бон Темпс ставаха, приготвяха кафето си, прелистваха вестниците и планираха деня си, си дадох сметка, че съществото, което обичах, лежеше някъде в дупка под земята, на практика мъртво, докато не настъпеше мрак.
Почувствах се толкова потисната от това, че трябваше да помисля за нещо позитивно, докато оправя набързо банята и се облека.
Личеше, че наистина му пука за мен, което донякъде беше хубаво, но и обезпокояващо, без да съм наясно точно в каква степен.
Сексът с него беше абсолютно невероятен. Никога дори не бях и допускала, че ще е толкова хубаво.
Никой не би ме закачил, докато съм гаджето на Бил. Сега всички онези, които ми бяха давали нетърсени ласки, вече щяха да държат ръцете си в джобовете. И ако този, който бе убил баба, го бе сторил само защото е попаднал на нея, докато ме е причаквал, с мен нямаше да получи втори шанс.
А и с Бил можех да се отпусна — безценно удоволствие. Съзнанието ми можеше да се рее на воля и нямаше да науча нищо, освен ако той не ми го кажеше. Толкова.
Унесена в мисли, тръгнах надолу по стълбите към колата си. За моя изненада, Джейсън бе там, седнал в пикапа си. Не беше особено доволен. Отправих се с тежка стъпка към прозореца му.
— Значи е вярно — обади се той и ми подаде кафе от „Грабит Куик“ в чаша от стиропор. — Скачай при мен в колата.
Качих се, доволна за кафето, но въпреки това нащрек. Веднага вдигнах гарда. Бавно и мъчително, защитните ми реакции влязоха в действие, все едно бях стегната с и без това ужасно тесен колан.
— Нищо не мога да кажа, — обади се той — не и след начина, по който живях през последните няколко години. Но доколкото знам, той ти е първият, нали?
Кимнах утвърдително.
— Добре ли се държи с теб? — Отново кимнах.
— Имам да ти кажа нещо.
— Добре.
— Чичо Бартлет е бил убит снощи.
Втрещих се. Парата от кафето се изви помежду ни, когато повдигах капачката на чашата.
— Убит? — повторих в опит да го проумея. Костваше ми толкова усилия да го забравя и точно когато се сетих за него, първото, което чувах, бе, че е мъртъв.
— Аха.
— Боже… — Погледнах през прозореца към розовеещата светлина на хоризонта и се почувствах свободна. Единственият, освен мен самата, който имаше спомен, единственият, който се бе наслаждавал и до последно бе твърдял, че аз съм го провокирала, продължавайки с перверзните си деяния, които намираше за страшно задоволяващи… беше мъртъв. Поех си дълбоко дъх.
— Надявам се, че е в ада. И дано всеки път, когато си помисли за мен, някой демон да го сръгва с вила в задника.
— За бога, Суки!
— На теб нищо не ти е сторил.
— Много си права.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Нищо, Суки. Но доколкото ми е известно, не е тормозил никой друг, освен теб.
— Глупости. Закачал е и леля Линда.
Джейсън онемя потресен. Най-после успях да го накарам да се усети.
— Баба ли ти каза това?
— Да.
— Никога не ми е споменавала нищо подобно.
— Тя знаеше, че го обичаш, и си даваше сметка колко ти е тежко, че не го виждаш повече. Но не можеше да те остави сам с него, защото нямаше как да бъде сто процента сигурна, че го интересуват единствено малки момиченца.
— Аз се срещах с него през последните няколко години.
— Така ли?
Това бе нещо ново за мен. Щеше да е ново и за баба.
— Суки, той беше стар и толкова болен. Имаше проблеми с простатата. Освен това беше доста слаб физически и се налагаше да ползва проходилка за възрастни.