Мъртви преди мрак
- Автор: Харис Шарлейн
- Серия: Sookie Stackhouse #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Ганева-Морисън
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви преди мрак». Краткое содержание книги:
Суки Стакхаус е млада привлекателна жена, която живее в провинциално градче и работи като сервитьорка в местния бар. Това, което я отличава от другите хора, е дарбата й да „чува“ чуждите мисли. Тази способност е нейното проклятие. Съгражданите й я смятат за смахната, а любовният й живот е в пълен застой.
Тогава се появява привлекателният и загадъчен Бил Комптън. Суки не може да прочете мислите му, но усеща, че той е мъжът на мечтите й. Но Бил също носи своето проклятие — той е вампир. Въпреки че се опитва да заживее сред хората, той не може напълно да промени навиците си. Любовта им е обречена, но Суки решава да послуша гласа на сърцето.
Скоро обаче тя разбира, че не е лесно да обичаш някого, който е мъртъв преди мрак. Когато в градчето са извършени серия убийства, местните хора започват да подозират вампирите. Суки предчувства, че тя ще бъде следващата жертва на мистериозния убиец.
— Това трябва да е забавило тичането му след петгодишните.
— Няма ли да го превъзмогнеш вече?
— Да бе, сякаш бих могла!
Вгледахме се гневно един в друг на една ръка разстояние.
— Та какво му се е случило? — попитах най-накрая с нежелание.
— Снощи в дома му влязъл крадец.
— Да. И?
— Счупил му врата и го хвърлил надолу по стълбите.
— Добре. Вече знам. Сега ще се прибирам у дома. Трябва да се изкъпя и да се приготвям за работа.
— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?
— Че какво друго.
— Не искаш ли да знаеш за погребението?
— Не.
— А за завещанието му?
— Не.
Той разтвори ръце и каза:
— Добре тогава — сякаш бе водил сериозен спор с мен и бе разбрал, че съм категорична.
— Нещо друго? — попитах.
— Не. Само смъртта на чичо ни. Не е ли достатъчно?
— Всъщност много си прав — отвърнах, отворих вратата на колата и излязох от нея. — Достатъчно е — вдигнах чашата си към него. — Благодаря за кафето, братко!
ПРОСВЕТНА МИ ЧАК КОГАТО БЯХ ВЕЧЕ НА РАБОТА. Подсушавах една чаша и въобще и не мислех за чичо Бартлет, когато изведнъж пръстите ми направо се разтрепериха.
— Боже господи! — възкликнах, поглеждайки, надолу към счупените парчета стъкло в краката ми. — Бил го е убил!
Нямах представа защо съм толкова сигурна, но в момента, в който тази мисъл ме осени, знаех, че съм права. Може би в просъница съм дочула Бил да се обажда по телефона. Може да съм доловила нещо в изражението му, когато му разказах за чичо Бартлет.
Зачудих се дали ще плати на другия вампир, или ще му върне услугата.
През цялото време на работа бях като вцепенена. Не можех да говоря с никого за това, което си мислех, не можех дори да кажа, че не се чувствам добре, без да ми се наложи да обяснявам какво ми е. Така че не обелих и дума, само работех. Абстрахирах се от всичко останало, с изключение на следващата поръчка, която трябваше да изпълня. На път за вкъщи се опитах да задържа усещането за вцепененост, но когато останах сама, се наложи да приема фактите. Изпаднах в паника.
Със сигурност знаех, че Бил е убил няколко души през дългото си съществуване — в началото, когато е станал вампир и се е нуждаел от много кръв, преди да се научи да контролира потребностите си до степен, че да му бъде достатъчна по глътка тук и друга — там, без всъщност да убива тези, от които е пиел. Той самият ми бе признал, че е имал няколко смъртни случая през годините. Освен това уби и Ратрей. Но ако не се бе намесил онази вечер на паркинга на „При Мерлот“, те със сигурност щяха да ми видят сметката. Разбираемо бе да му търся извинения за тези мъртъвци.
С какво убийството на чичо Бартлет бе по-различно? Той също ме бе наранил, и то ужасно. Бе превърнал и без това трудното ми детство в същински кошмар. Но не почувствах облекчение и дори задоволство при новината, че е бил намерен мъртъв. Не беше ли потресът ми от намесата на Бил върхът на лицемерието?
Да. Не?
Уморена и ужасно объркана, седнах на стълбите пред къщи и зачаках в мрака, с ръце около коленете. Щурците свиреха във високата трева, когато той дойде. Появи се толкова бързо и тихо, че не го усетих. В един момент бях сама с нощта, в следващия. — Бил седеше на стълбите до мен.
— Какво искаш да правиш тази вечер? — запита гальовно и ме прегърна с една ръка.
— О, Бил! — едва прошепнах. Гласът ми бе изпълнен с огорчение.
Той свали ръката си. Не го погледнах в лицето. Не че щях да мога да го видя в този мрак.
— Не трябваше да го правиш… — Поне не се опита да го отрече. — Доволна съм, че е мъртъв. Но не мога…
— Допускаш ли, че някога бих те наранил, Суки? — прошепна, сякаш чувам стъпки по суха трева.
— Не, колкото и да е странно, не смятам, че би ме наранил дори ако си ми страшно ядосан.
— Тогава?
— Имам чувството, че излизам с Кръстника, не смея да кажа нищо пред теб. Не съм свикнала проблемите ми да бъдат решавани по такъв начин.
— Обичам те.
Не го бе казвал преди. А може би и сега ми се бе причуло — гласът му звучеше толкова тихо, като шепот.
— Наистина ли, Бил?
Не вдигнах глава, продължих да стоя с чело, опряно на коленете.
— Наистина.
— Тогава трябва да ме оставиш да живея живота си. Не можеш да го пренареждаш заради мен.
— Когато Ратрей те биеха, ти се искаше да го пренаредя.
— Вярно е, така беше. Но не можеш да се опитваш да доизглаждаш всичко в ежедневието ми. Утре ще се ядосам на някого или някой ще се ядоса на мен. Не искам да се притеснявам, че който и да било ще бъде убит. Не мога да живея по такъв начин, скъпи. Разбираш ли какво искам да кажа?