Доктор Паскал

Сега, откакто хубавите априлски дни обсипваха плодните дървета с цвят, Паскал и Клотилд отново започнаха утринните си разходки из Сулейад. За него това бяха първите излизания след болестта; Клотилд го завеждаше до вече напечения харман, после обикаляха из алеите на боровата горичка и се връщаха на терасата, пресечена само от тесните сенки на двата столетни кипариса. Тук залетите със слънце стари плочи изглеждаха бели, огромният хоризонт се разгръщаше под сияйното небе.

Една сутрин Клотилд толкова бе тичала, че се прибра много оживена, трептеше от смях и беше толкова весело разсеяна, че се качи във всекидневната, без да си махне градинската шапка и лекото дантелено шалче, което си бе вързала на врата.

— Ох, горещо ми е!… — каза тя. — Ама че съм глупава, не си оставих нещата долу! После ще ги сваля.

Влизайки, бе хвърлила шалчето на едно кресло. Ръцете й нетърпеливо се мъчеха да развържат панделките на голямата сламена шапка.

— Е, сега пък ги стегнах на възел. Няма да се оправя. Ще трябва да ми помогнеш.

Също възбуден от чудесната разходка, Паскал се развесели, като я гледаше толкова красива, толкова щастлива. Приближи се, налагаше се да застане съвсем до нея.

— Чакай, вдигни си брадичката… Е, не мърдай, няма да успея.

Тя се разсмя по-високо. Паскал виждаше как звънка вълна от смях напира в гърдите й. Пръстите му неволно докосваха онази прелестна част на врата под брадичката, където кожата беше като топла коприна, и се объркваха. Клотилд беше с много изрязана рокля и през този отвор той вдишваше букет от живи ухания на жена: чистата миризма на нейната младост, сгрята на яркото слънце. Изведнъж му се зави свят, помисли, че ще припадне.

— Не, не! Няма да мога, ако не стоиш мирно!

Кръвта биеше в слепоочията му, пръстите не му се покоряваха, а тя още повече се изви назад, несъзнателно подлагайки го на изкушение с девствената си съблазнителност. Приличаше на неговото царствено младо видение: ясните очи, гладките устни, свежите страни и главно нежният атлазен и закръглен врат, засенчен на тила от меки пухкави къдри. И Паскал я усещаше — тънка, стройна, с малки гърди, божествено разцъфтяла.

— Ето, готово! — извика тя.

Сам не знаеше как бе развързал панделките. Стените се въртяха, сега я видя гологлава, с грейнало лице като звезда, тя се смееше и тръскаше русите си къдри. Тогава той се изплаши, че отново ще я обгърне с ръцете си и ще започне да я целува лудо навсякъде, където видеше голо местенце. И побягна, отнасяйки шапката й, която още държеше.

— Ще я закача във вестибюла… — измърмори той. — Почакай, трябва да кажа нещо на Мартин.

Долу се скри в изоставения салон и завъртя ключа. Трепереше от страх да не би тя да се разтревожи и да тръгне да го търси. Беше обезумял, изплашен, сякаш току-що бе извършил престъпление. Заговори на глас и изтръпна, като чу първия вик, който излезе от устните му: