Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
— Прекалено е деликатен — извика старата госпожа Ругон. — И му го казах, знаех, че и тази сутрин няма да посмее да я притисне натясно… Но сега аз ще се намеся. Ще видим дали няма да я накарам да се реши. — Поуспокои се и добави: — Син ми се оправи, вече няма нужда от нея.
Мартин, която отново се бе заловила да сади праз, превита на две, бързо стана.
— Е, това си е точно така!
И похабеното й от тридесет години слугуване лице пламна. Откакто господарят й почти не я търпеше край себе си, в нея се бе отворила кървава рана. През цялото си боледуване я бе отстранявал, все по-рядко приемаше нейните услуги и накрая не я пускаше да припари в стаята му. Тя смътно се досещаше какво става, измъчваше я инстинктивна ревност, защото обожаваше своя господар, чиято вещ си бе останала вече толкова години.
— Така си е, не ни трябва!… Аз на господаря му стигам.
И тогава тя, която беше толкова сдържана, заговори за работата си в градината, каза, че намира време да си гледа зеленчуците, за да спестят някоя надница за градинар. Вярно, че къщата била голяма, но човек като не се боял от работа, все се оправял. Пък и щом госпожицата ги напуснела, щяла да прислужва на един човек по-малко. И очите й неволно заблестяха при мисълта за голямата самота, за щастливото спокойствие, сред което щяха да живеят, след като момичето си отидеше.
Сниши глас:
— На мен ще ми е мъчно, щото на господаря сигурно ще му бъде много тежко. Никога и през ум не ми е минавало, че ще пожелая такава раздяла… Само че, госпожа, и аз мисля като вас, трябва. Иначе ме е страх, че накрая госпожицата тук ще пропадне и значи бог ще загуби още една душа… Ех, тъжно е, често ми става толкова тежко, че сърцето ми ще се пръсне!
— Те са горе, нали? — каза Фелисите. — Ще се кача да поговоря с тях и ще ги накарам да приключат тази работа.
Слезе след един час и отново, се отби при Мартин, която довършваше саденето все така на колене в меката пръст. Горе, като започнала да разправя за разговора си с доктор Рамон и че той чакал с нетърпение да узнае съдбата си, още при първите думи забелязала, че Паскал е на негова страна: бил сериозен, кимал с глава, сякаш за да покаже, че това нетърпение му се струва естествено. Самата Клотилд престанала да се смее и поне на вид я слушала почтително. Но изразила известна изненада. Защо я карали да бърза? Учителят бил определил деня на сватбата за втората половина на юни, така че имала още цели два месеца. Бракът бил нещо толкова сериозно, че наистина можели да я оставят да размисли и да даде съгласието си в последната минута. Впрочем тя говорела за всичко това като разумно момиче, сякаш била решила какво ще отговори. Така че Фелисите се видяла принудена да се задоволи с очевидното желание на двамата нещата да бъдат доведени до най-благоприятен край.
— Да ви кажа право — заключи тя, — мисля, че всичко вече е уредено. Явно е, че той не желае да пречи, а тя, изглежда, иска само да не избързва, да провери чувствата си, преди да се обвърже за цял живот… Ще й оставя още една седмица да мисли.
Седнала на петите си, с помръкнало лице, Мартин втренчено гледаше в земята.
— Да, да — тихо прошепна тя, — от някое време госпожицата много мисли. Намирам я все в някой ъгъл. Говориш й, не ти отговаря. И очите й едни такива обърнати, като на човек, дето му се готви болест… Нещо става… тя не е същата, не е същата…
После Мартин, която не можеше да седи със скръстени ръце, взе садилото и набучи един стрък праз. А старата госпожа Ругон, поуспокоена, уверена, че бракът, както казваше, ще стане, си тръгна.
И наистина Паскал очевидно приемаше брака на Клотилд като нещо решено, неизбежно. Не заговори повече с Клотилд по въпроса. Редките намеци, които правеха по този повод в своите непрекъснати разговори, не нарушаваха спокойствието им, сякаш двата месеца, които им оставаха да живеят заедно, никога нямаше да свършат, сякаш бяха цяла вечност, чийто край те нямаше да видят. Клотилд го поглеждаше усмихнато, с красиво неопределено движение отлагаше за по-късно неприятностите, решенията, поверяваше съдбата си на благотворния живот. Паскал вече бе оздравял и всеки ден си възвръщаше силите; тежко му беше само когато трябваше да се прибере в самотната си стая вечер, след като девойката си бе легнала. Ставаше му студено, тръпки го побиваха, като си помислеше, че идва време, когато ще бъде постоянно сам. Дали настъпващата старост не го караше да трепери така? Отдалеч тя му се струваше като някаква мрачна страна и още отсега усещаше как там всичките му сили ще се стопят. В такива минути съжалението, че няма жена, че няма дете, се превръщаше в бунт и сърцето му се свиваше от непоносима мъка.