Доктор Паскал

В един от тези лоши дни Паскал се приближи до прозореца и зърна съседа господин Беломбр. Пенсионираният учител оглеждаше своите дървета, за да провери дали имат много цветни пъпки. При вида на толкова коректния и изправен старец, който сякаш не знаеше какво е болест, на неговото егоистично спокойствие, Паскал изведнъж се ядоса.

— Ах — измърмори той, — ето тоя например никога няма да се преумори, никога няма да седне да се тормози, та да рискува живота си!

И като започна оттам, направи цяла иронична възхвала на егоизма. Да си сам на света, да нямаш нито приятел, нито жена, нито дете, какво блаженство! Нима този суров скъперник, на когото четиридесет години се е налагало да удря шамари само на хорските деца, който се е оградил от всичко, няма дори куче, държи само един глухоням градинар, по-възрастен и от него, не олицетворявал най-големия възможен сбор от щастие на тази земя? Никаква обвързаност, никакъв дълг, никаква грижа освен за собственото си скъпоценно здраве! Ето това било мъдрец, щял да живее до сто години.

— Ах, страхът от живота! Честна дума, няма по-изгодна подлост… И като си помисля, че аз понякога съжалявам, дето нямам край себе си собствено дете! Имаме ли право да раждаме нещастници? Трябва да се убива лошата наследственост, да се убие животът… Единственият порядъчен човек е ей този подлец!

Господин Беломбр продължаваше да обикаля между крушите си под мартенското слънце. Не си позволяваше нито едно по-бързо движение, пестеше свежата си старост. Посред алеята видя камък, отстрани го с бастуна, после мина бавно.

— Я го виж!… Гледай колко е запазен, колко е красив, как цялата небесна благодат се е изсипала върху особата му! Не знам по-щастлив човек.

Клотилд мълчаливо страдаше от тази ирония на Паскал, отгатваше каква болка крие. Обикновено тя защищаваше господин Беломбр, а сега усещаше как в нея се надига възмущение. Очите й се насълзиха и тя отговори простичко с тих глас:

— Да, но него никой не го обича.

Това веднага прекрати мъчителната сцена. Сепнат като от удар, Паскал се обърна, погледна я. Внезапна нежност овлажни и неговите очи. Отдалечи се, за да не заплаче.

Така още дни и дни се редуваха, ту добри, ту лоши. Много бавно възвръщаше силите си; отчайваше го главно това, че щом се заловеше за работа, започваше обилно да се поти и му се струваше, че ако продължи, положително ще припадне. А ясно чувствуваше, че оздравяването му ще се протака, докато не започне да работи. Междувременно интересът му към неговите обичайни изследвания отново се бе пробудил, той препрочиташе последните страници, които бе написал; и заедно с това пробуждане на учения в него се връщаха и предишните му тревоги. По едно време изпадна в такава депресия, че сякаш цялата къща бе изчезнала: можеха да го ограбят, всичко да вземат, всичко да унищожат, той дори нямаше да осъзнае бедата. После обаче започна отново зорко да внимава, опипваше джобовете си, за да се увери, че ключът на шкафа е там.