Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
— Е, деца, разбрахте ли се?
— Но естествено — отговори Рамон, разтреперан като него.
— Значи е уредено?
— Напълно — на свой ред се обади Клотилд, която изведнъж се почувствува много слаба.
И държейки се за мебелите, Паскал отиде до креслото и седна тежко пред работната си маса.
— Ах! Ах! Виждате, краката ми вече не ги бива. Ех, това старо тяло… Няма значение! Аз съм щастлив, много съм щастлив, деца, вашето щастие ще ме оправи.
После поговориха няколко минути и Рамон си отиде. Като остана насаме с девойката, Паскал сякаш отново се разтревожи.
— Значи е уредено, наистина уредено, заклеваш се, нали?
— Напълно уредено.
Той повече не проговори, поклати глава, сякаш искаше да потвърди, че е много доволен, че това е чудесно, че най-после всички ще заживеят спокойно. Затвори очи, правеше се, че спи. Но сърцето му биеше до пръсване, упорито стиснатите му клепачи сдържаха напиращи сълзи.
Към десет часа вечерта Клотилд слезе да поръча нещо на Мартин и Паскал използува случая — отиде и остави върху леглото й малката кутия с дантелената блуза. Клотилд се качи и както обикновено му пожела лека нощ.
Той беше в стаята си от двадесет минути и вече беше по риза, когато пред вратата му избухна звънка радост. Едно юмруче заблъска, един свеж глас завика през смях:
— Ела, ела да видиш!
Той не устоя на този младежки вик и заразен от нейната радост, отиде да отвори.
— О, ела, ела да видиш какво ми е оставила на леглото една прекрасна синя птица!
И го поведе към стаята си, без да му даде възможност да възрази. Беше запалила и двата свещника и цялата стара приветлива стая с избелелите си нежнорозови тапети изглеждаше преобразена, бе заприличала на параклис, а върху леглото бе просната блузата от старинни алансонски дантели като свещен покров, изложен за поклонение пред верующите.
— Не, не можеш да си представиш! Знаеш, отначало не видях кутията. Поразтребих като всяка вечер, съблякох се и чак като дойдох да си легна, намерих твоя подарък… Ах, как се смаях! Сърцето ми се преобърна. Усетих, че няма да мога да чакам до утре, навлякох си фуста и изтичах да те доведа.
Едва тогава Паскал забеляза, че тя е полугола както през онази бурна вечер, когато му крадеше досиетата и той я бе заловил. Изглеждаше божествена с издълженото си стройно девствено тяло, с изваяните си крака, гъвкави ръце, тънък кръст и малки твърди гърди.
Бе уловила ръцете му и ги стискаше в пленителните си гальовни ръчички.
— Колко си добър и колко съм ти благодарна! Такава прелест, такъв красив подарък! Просто не го заслужавам!… И си си спомнил как се възхищавах от това чудо на някогашното изкуство! Тогава ти казах, че само Богородицата в „Сен Сатюрнен“ е достойна да я носи на раменете си… Ах, колко се радвам, колко се радвам! Защото, нали знаеш, аз съм суетна, толкова суетна, че как да ти кажа, понякога ми се искат безумни неща: рокли, изтъкани от лъчи, безплътни воали от небесна синева… Колко ще бъда красива, колко красива!
Тя сияеше и с възторжена благодарност се притискаше към него, продължаваше да гледа блузата и го караше да й се възхищава заедно с нея. После изведнъж се сети да го попита:
— Но ти по какъв случай ми правиш този царски подарък?
Откакто бе изтичала да го доведе в порив на такава звънка радост, Паскал се движеше като насън. До сълзи бе трогнат от нейната нежна благодарност и стоеше в стаята й, без да изпитва онзи ужас, от който се опасяваше, напротив, беше спокоен и омаян като при приближаването на някакво голямо приказно щастие. Тази стая, където никога не влизаше, имаше тихата прелест на светите места, които утоляват незадоволените жажди за невъзможното.
По лицето му обаче се появи израз на изненада. И той отговори:
— Този подарък ли, миличко? Но това е за твоята сватбена рокля.
Сега Клотилд на свой ред го погледна, сякаш не разбираше. След миг каза весело, с онази нежна и странна усмивка, която от няколко дена се появяваше на лицето й:
— А, вярно! Сватбата ми! — После го попита сериозно: — Значи искаш да се отървеш от мен и държеше толкова да ме омъжиш, за да не съм вече тук… Още ли ме смяташ за неприятелка?
Той усети, че изтезанието започва отново, престана да я гледа, реши да се държи мъжествено:
— Да, безспорно. А не си ли моя неприятелка? Ние си причинихме толкова страдания през последните месеци! По-добре да се разделим… Освен това аз не знам какво мислиш. Все още чакам твоя отговор.
Тя напразно се опитваше да улови погледа му. Заговори за онази страшна нощ, през която заедно бяха прегледали досиетата. Вярно било, но тя била толкова потресена, че не могла да му каже дали е с него или против него. Той имал право да изисква отговор.