Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
Но една сутрин, когато бе останал по-дълго в леглото и излезе от стаята си едва към единадесет, видя във всекидневната Клотилд, която спокойно рисуваше много точно с пастели цъфнало бадемово клонче. Тя вдигна усмихнато глава, взе ключа, сложен до нея на стойката, и му го подаде.
— Прибери го, учителю.
Изненадан, той не разбра и загледа предмета, който тя му подаваше.
— Какво?
— Ключа от шкафа, вчера трябва да е паднал от джоба ти. Тази сутрин го намерих на пода.
Паскал го взе необикновено развълнуван. Погледна го. Погледна Клотилд. Значи бе свършено? Тя няма повече да го преследва, минал й е бесът всичко да открадне, всичко да изгори! И като видя, че и тя е много развълнувана, в сърцето му нахлу огромна радост.
Хвана я, разцелува я.
— Ах, момиченце, да можехме да не бъдем толкова нещастни!
После отиде при работната си маса, отвори едно чекмедже и хвърли в него ключа, както правеше преди.
Оттогава силите му се възвърнаха, оздравяването му се ускори. Още бяха възможни влошавания на състоянието му, защото здравето му бе много разклатено, но той вече успяваше да пише, дните не се влачеха толкова тягостно. А и слънцето грееше по-силно, във всекидневната вече ставаше толкова горещо, че понякога трябваше да притварят капаците. Паскал отказваше да приема гости, едва понасяше присъствието на Мартин, а когато идваше майка му да го види, поръчваше да й казват, че спи. И бе доволен само в тази прелестна самота, ограден от грижите на своята до вчера разбунтувана, враждебна, днес покорна ученичка. Понякога дълго мълчаха, без да се притесняват. Мислеха, мечтаеха, обзети от безкрайна нежност.
Един ден обаче Паскал седеше много съсредоточен. Вече се бе убедил, че болестта му е била случайна и че наследствеността не е имала никакъв дял в нея. Но все пак се чувствуваше изпълнен със смирение.
— Господи — прошепна той, — колко дребно нещо сме ние! А аз смятах, че съм толкова як, толкова се гордеех със силния си ум! Но ето че от малко мъка, от малко умора едва не полудях!
Той замълча, отново се замисли. Очите му се проясниха: окончателно се бе овладял. После мъдро и смело си наложи да продължи:
— Главно заради теб съм доволен, че съм по-добре.
Клотилд вдигна глава, не бе разбрала.
— Защо заради мен?
— Ами да, за сватбата ти… Сега вече ще можем да определим деня.
Тя го гледаше все така удивено.
— Ах, вярно, моята сватба!
— Искаш ли още сега да решим за втората седмица на юни?
— Да, втората седмица на юни, добре.
Повече не говориха. Тя наведе очи към ръкоделието си, докато, загледан надалеч, той седеше неподвижен, с умислено лице.
VII
Този ден, като стигна в Сулейад, старата госпожа Ругон зърна Мартин, която садеше праз в зеленчуковата градина. Тя реши да се възползува от случая и тръгна към прислужницата, за да поговори с нея и да измъкне някои сведения, преди да влезе в къщата.
Времето минаваше и старицата се бе отчаяла от „дезертирането на Клотилд“, както тя се изразяваше. Вече усещаше, че никога няма да се добере до досиетата с нейна помощ. Момичето се погубваше, сближаваше се с Паскал, откакто се грижеше за него; и до такава степен се бе развалило, че тя отдавна не го виждаше на черква. Така че Фелисите се връщаше към първоначалния си план: да отдалечи Клотилд, а когато синът й бъде сам и то се знае, по-слаб, да го спечели. Понеже не бе успяла да убеди девойката да отиде при брат си, сега се бе заловила с женитбата й. Ако можеше, още на другия ден би я хвърлила в ръцете на доктор Рамон и бе възмутена от това непрекъснато отлагане. Така че този следобед идваше, водена от трескавото желание да ускори развитието на нещата.
— Добър ден, Мартин… Как сте вкъщи?
Както бе коленичила, с ръце целите в пръст, прислужницата вдигна глава. Над бледото си лице, за да го пази от слънцето, бе вързала кърпа върху бонето.
— Ами както обикновено, госпожа, горе-долу караме.
И се разприказваха. Фелисите се отнасяше с нея като е доверено лице, с предана мома, станала член на семейството, на която можеше всичко да се каже. Най-напред я попита дали доктор Рамон не е идвал тази сутрин. Идвал бил, но разговаряли само за обикновени неща, това било сигурно. Тогава Фелисите се отчая, защото бе срещнала Рамон предишния ден и той й бе признал, че още нямал окончателен отговор, а сега бързал поне да получи съгласието на Клотилд. Не можеше да продължава така, тя трябваше да накара девойката да даде дума.