Безсилието на всемогъщите
- Автор: Ранк Хайнер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нася Кралевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Безсилието на всемогъщите». Краткое содержание книги:
— Трябва да се изразяваш по-ясно, ако искаш да те разбера.
— Искам да кажа, че с удоволствие бих разговаряла с тебе на четири очи преди Съвета. Може би тогава много неща щяха да изглеждат другояче.
— На четири очи, това пък защо?
— Зирто те използува като инструмент, за да получи ключа за програмиране на кефалоидите. Той иска да се въздигне във владетел на Астилот.
Асмо пусна писалката и погледна нагоре.
— Той говорил ли е с тебе за това? Или само предполагаш?
— Зная плановете му. Всеки дафотил трябва да бъде принуден да извършва през седмицата двадесет часа „продуктивна работа“. Той иска да постави под дажбен режим дражетата за настроение. Само този, който може да покаже синя ръка, да има право на тях. Но ръката става синя едва когато редовно си се трудил в къщите за работа. И това не е всичко. Той иска дори да унищожи части от автоматичните производствени инсталации, за да ни „принуди към смислена работа“. Аз считам това за удар срещу достойнството и свободата на обществото, за връщане към варварската дълбока древност. Зирто обаче го нарича „историческа логика“ и „необходима предпоставка за цивилизацията“ — гласът й стана пронизителен. — Само мисълта ме погнусява.
Йона ритна чашата така, че тя с дрънчене профуча от стена до стена, докато накрая остана в един отдалечен ъгъл.
Асмо се принуди да запази спокойствие, въпреки че пръстите му го сърбяха.
— А аз мислех, че си на мнение, че едва работата прави от човека човек.
— Но не и когато е по принуда! Като дафотил аз трябва да съм в правото си да решавам действията си свободно, в противен случай се превръщам в зермат. Автономността на волята ми е единствената разлика между мене и биологичния инструмент.
— Автономността на твоята воля е фикция! Това ли наричаш свобода — когато искаш да работиш, но не можеш да го направиш? Разделението на обществото на група консуматори с привидно свободна воля и на безропотни производители трябва да бъде премахнато.
— Е, това вече ми идва множко. Да не би да искаш да сложиш на едно стъпало дафотилите и зерматите?
— Защо не? Тази мисъл заслужава да се обсъди.
Йона се изсмя.
— За щастие това е невъзможно. Зерматите никога не биха били в състояние да се превърнат в дафотили. Само да ги лишиш от контрол и те загиват.
— Знаем. Но във всеки случай трябва да се престане с производството на биологични машини, които осъждат човека на бездействие, като му отнемат всяка работа, а с това и всяка отговорност. Който допуска това, доброволно се оттегля от живота.
Тя равнодушно сви рамене.
— Не е време да се решава този въпрос. Сега трябва да решиш на кого искаш да се доверяваш. На мене или на Зирто.
— Всички членове на Съвета ли мислят като него?
— Няма какво да се осланяш на тези глупаци. Те се оставят да ги водят настроенията им. Та ти сам видя как се държаха.
— Не се ли държа и ти като тях?
— Само защото бях разочарована. Аз се надявах, че ще постъпиш по-умно и няма да им хвърляш веднага цялата истина в лицето.
Асмо размишляваше.
— И аз нямах такова намерение — каза той. — Това, че се държах другояче, се дължи сигурно на пенестото питие.
Смаяна, Йона го погледна.
— Наистина съжалявам. Но не можех да предвидя, че ще реагираш на него така неестествено.
Той я изгледа изпитателно. Искрено ли го мислеше? Или имаше намерение да подкопае доверието между него и Съвета?
— Говорила ли си някога със Зирто или с другите за твоите възгледи?
— Не. И не смятам да го правя.
Асмо стана, за да скрие вълнението си.
— Нямаш ли намерение да останеш членка на Маатшапията?
Тя го погледна с недоумение.
— Защо да нямам?
— Тогава ще информираш Съвета за нашия разговор?
— Защо трябва да предупреждавам Зирто?
Асмо се отпусна тежко в креслото си.
— Знаеш ли как се нарича едно такова поведение?
Йона тръсна ядосано глава.
— Не можеш да го разглеждаш така, Асмо. Считам го за ограничено и непрактично.
Той дишаше тежко.
— А аз го считам за предателство. Тя скочи и го хвана за раменете.
— Та не можеш ли да разбереш, че правя всичко само заради тебе. Обичам те. Не искам да допуснеш грешка. Какво мога да направя, като си ми по-важен и от Зирто, и от Лука, и от цялата Маатшапия?
Тя обгърна главата му с ръце и го погледна в очите.
— В твои ръце е бъдещето, животът или смъртта на дафотилите. А за да извърши това, което е правилно, при толкова голяма отговорност, на човека е нужен не само морал.
Асмо мълчеше и се опитваше да овладее объркването си. Това ли бе Йохана, която познаваше? Която нищо не ненавиждаше повече от извъртанията? Въпреки цялата външна прилика, по-силно от всякога го мъчеше съмнението, че тя наистина не бе Йохана. Може би зад познатия му вид се криеше чуждо същество с неизвестни намерения?