Бандитите на Аризона
- Автор: Эмар Густав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бандитите на Аризона». Краткое содержание книги:
Неочаквано тежко заболяване го изпраща в приюта „Света Ана“, където той умира в мъки и, като всеки голям писател, без съзнанието, че е безсмъртен.
Оставя поредицата знаменити романи „Арканзански трапери“, „Следотърсачи“, „Пирати на прериите“, „Девствената гора“, „Бандитите на Аризона“… Всички тези прекрасни изповеди, които „Тренев & Тренев и си-е“ има амбицията да издаде в идещите години.
„Бандитите на Аризона“ е роман, публикуван през 1882 година за първи път, а у нас е издаван преди много години, но значително съкратен.
Всичко излязло изпод перото на знаменития писател днес по достойнство е оценено не само от родната му Франция, но и от милионите любители на приключенските четива по целия свят.
Урубуса се почувства загубен. Всеки път за отстъпление му беше отрязан, червенокожите и вакеросите на дон Агостин се нахвърлиха върху пиратите, които бяха обградени в железен обръч. Бандитите се бранеха яростно, те нямаха вече друга надежда, освен да паднат в боя, за да избягнат изтезанията. Всеки пират, който паднеше, тутакси биваше скалпиран. Това не беше вече битка, а клане, касапница, каквато се вижда само в тия диви краища. В тази страшна сеч бандитите падаха един след друг, образувайки ужасни купчини от трупове. Червенокожите убиваха, убиваха безспир, безмилостно, безпощадно. Няколко пирати все още се държаха на крака, най-много двайсетина, остатъкът от общо триста. Колкото и да е странно, Урубуса, който продължаваше да се държи в първата редица, не бе получил никаква рана.
— Простете на този нещастник — каза генерал Дьо Вилие.
— Нима искате да бъде вързан за стълба на мъченията? — обади се дон Хосе, облечен като команч, но махнал краските си.
— Ах, страхливец, проклетник! — кресна Урубуса, който го позна. — Умри като куче, предател такъв…
И скочи към дон Хосе с вдигната сабя. Но сабята се изплъзна от ръката му, а той се търколи на земята и въпреки усилията и яростния му рев бе здраво завързан, така че да не може да направи ни най-малко движение. Сиди-Муле бе метнал своята реата-ласо около шията на Урубуса точно когато пиратът се нахвърляше върху дон Хосе.
— Ха така — каза спахията, — знаех си, че ще си отмъстя.
Бандитът въпреки всичките му напъни бе понесен и захвърлен в колибата, която служеше за затвор. Оставаха още няколко пирати, покрити с рани. Генералът поиска да бъдат помилвани.
— Не — отвърна дон Хосе, — какво да правим с тези негодници? Някой ден те ще избягат и тайната за нашия град ще се разкрие. Те поискаха да влязат в нашето убежище, но вече няма да излязат от него, безопасността на населението около нас, за което сме отговорни, изисква тяхната смърт.
Генералът наведе глава и се отдалечи със свито сърце, ужасен — той, старият и храбър воин — от тази страшна битка. Тържествуващ вик, нададен от червенокожите, извести, че и последният пират е паднал след героична борба.
Генерал Дьо Вилие обаче не се бе отказал да спаси своя недостоен роднина от стълба за изтезания. Той толкова настоява пред дон Агостин и синовете му, че те се съгласиха да му дадат картбланш не за да спасят бандита, това беше невъзможно, а за да го избавят от ужасната смърт, която го чакаше. Към единайсет часа вечерта генерал Дьо Вилие, придружен от дон Хосе, отиде в колибата, където беше затворен Урубуса. Сиди-Муле пазеше на вратата. Злопаметният спахия по свое усмотрение си бе присвоил ролята на тъмничар на своя враг.
— Е — попита го генералът, — как е пленникът?
— Изглежда по-спокоен — отговори спахията, — яде и ми предложи баснословна сума, ако се съглася да му помогна да избяга. Затова не го изпускам от очи.
— Още ли е вързан?
— Развързах ръцете и краката му, нали е бивш офицер, в края на краищата съм служил под негово командване — каза Сиди-Муле — и макар да е престъпник, не исках да го унижавам.
— Добре си сторил, Сиди — продължи генералът, — благодаря ти.
— Хайде, хайде, няма защо. Все пак пазете се от него.
— Какво би могъл да ми направи?
— Ей Богу, да ви убие, господин генерал. Повярвайте ми, не проявявайте неблагоразумие великодушие, може зле да си изпатите.
— Не говори така, Сиди, този човек е мой родственик.
— Прав сте.
И отвори вратата.
Урубуса беше седнал на купчина слама, облегнал гръб о стената; като съзря братовчеда си, той трепна, но не помръдна.
— Защо идвате да ми се подигравате и да се радвате на жалкото състояние, в което съм изпаднал?
— Не, господине — прекъсна го генералът с достойнство, — вие сте мой роднина, не искам да забравя това.
— Отдавна — каза пиратът — вие и аз сме забравили това случайно роднинство.
— Лъжете се, господине, лично аз никога не съм го забравял, посещението ми в този момент го доказва.
— Да, ние се мразим и вие идвате, за да…
— Лъжете се, господине, аз никога не съм ви мразил и винаги съм се опитвал да ви правя добро, не разбирам защо вие ме мразите така.
— Ще ви кажа защо ви мразя. Мразя ви, защото още от моето детство винаги съм ви срещал по пътя си, за да ме спрете и да ми попречите да успея: в Сен-Сир, в полка, в Африка, в Мексико, навсякъде ме спирахте. Аз бях не по-малко образован, не по-малко способен от вас, а вие все ме изпреварвахте, достигнах с труд капитански чин, а вие сте генерал, с мъка ми дадоха ордена на Почетния легион, вие сте негов велик кавалер и, жестока ирония на съдбата, аз бях натоварен да ви донеса заповедта за произвеждането ви в полковник. Имах поземлена концесия, вие ми я отнехте, обожавах жена си, същински ангел, и семейството й се съгласи да ми я даде, ала няколко думи, казани от вас на роднините на това младо момиче, бяха достатъчни, за да провалят брака ми — с една дума, във всичко и навсякъде ви срещах на пътя си, за да ме спрете и да осуетите усилията ми. Бях роден да бъда радостта и честта на семейството си, заради вас станах неговият срам и позор! Бъдете проклет в часа, когато ще умра, знайте, че ви мразя и че ако имах още живот, щях да се опитам с всички средства да си отмъстя за злото, което ми причинихте. Ох — извика той със страшен глас, — мразя ви, негоднико!