Война на световете

— Аз твърде дълго мълчах — каза той така гръмогласно, че сигурно го чуха в ямата, — сега ще заговоря истината! Горко на този нечестив град! Горко му, горко! Горко, горко, горко на жителите на земята, защото гласът на тръбите…

— Млъкнете! — възкликнах аз и скочих на крака, обзет от ужас, че марсианците ще ни чуят. — За бога…

— Не! — изкрещя колкото му глас държи викарият, изправи се като мене и протегна напред ръце. — Ще говоря! Господ говори чрез моите уста!

С три крачки той се озова до вратата, която водеше в кухнята.

— Аз трябва да изрека истината! Отивам! Твърде дълго сме я премълчавали!

Аз посегнах с ръка и напипах окачения на стената сатър. В същия миг се втурнах подир него. Бях побеснял от страх. Догоних го, преди да стигне средата на кухнята. С последна искрица човещина обърнах сатъра с острието към себе си и го ударих с тъпата страна. Той залитна по очи и се просна на земята. Аз се спънах в него и спрях запъхтян. Викарият не се помръдваше.

Изведнъж чух шум отвън — там падаше и се трошеше ронеща се мазилка, — а триъгълният отвор в стената се затъмни. Вдигнах очи и видях пред дупката бавно да минава долната част на работна машина. Една от ловките й ръце се заизвива сред развалините; ето и втора запълзя пипнешком през съборените греди. Аз замръзнах на мястото си с облещен поглед. После близо до ръба на машината, зад нещо като стъклена плоча, видях лицето (ако можем да го наречем така) и взиращите се очи на един марсианец; след това през дупката бавно се промъкна приличащо на металическа змия дълго пипало.

Аз се обърнах с усилие на волята, прескочих викария и се спрях на вратата на скривалището ни. Пипалото вече се беше проточило на два или повече ярда вътре в кухнята и се извиваше и обръщаше ту насам, ту натам със странни, резки движения. Известно време стоях като омагьосан от бавното му скокливо приближаване. После със слаб, дрезгав вик се втурнах в помещението за миене на съдове. Целият се тресях, едва можех да се задържа на крака. Отворих вратата към мазето за въглища и застанах там, в тъмнината, забих очи в слабо осветения вход към кухнята и наострих уши. Дали ме е видял марсианецът? Какво ли прави сега?

Нещо се движеше там много тихо назад и напред; от време на време то потропваше по стената или подновяваше движението си със слабо металическо звънтене, като звънтенето на окачени на халка ключове. Сетне някакво тежко тяло (аз знаех много добре какво беше то) се повлече по пода на кухнята към отвора в стената. Непреодолимо влечение ме накара да припълзя до вратата и да надникна в кухнята. В осветения от яркото слънце триъгълник видях марсианеца да разглежда главата на викария от своята подобна на Бриарей5 работна машина. Веднага ми мина през ума, че той ще се сети за присъствието ми по белега от удара, който бях нанесъл на лудия си другар.

Аз се промъкнах обратно в мазето, затворих вратата и сред мрака, колкото можех по-безшумно, започнах да се заравям с въглища и дърва. Често-често спирах и се стихвах, за да чуя дали марсианецът е мушнал отново пипалата си през дупката.