Добре пазени тайни
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Райна Христова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Добре пазени тайни». Краткое содержание книги:
— Е, аз не бих се тревожил, че ще ме нападнат в гръб, ако бях на ваше място — произнесе Рийд с досада. — Както ви обясних вече, убийството на Пейсти няма нищо общо с вас. Хората, които са подписали това писмо, са влиятелни личности — банкери, бизнесмени и икономисти. Едва ли биха ви нападнали в тъмна улица. Въпреки това бих ви посъветвал да не ходите повече на места, където бихте си навлякла неприятности, както последните две вечери. Ако сметнете за необходимо — имам две момчета, които мога да ви препоръчам за охрана.
Тя въздъхна.
— Нито една жена професионалистка ли не харесвате, или само мен?
— Само вас.
Откровеността му я оскърби. Изкушаваше се да му припомни, че когато я целуваше предния ден, не мислеше така, но не го направи. Не искаше да му припомня целувката. Самата тя се надяваше да я забрави, преструвайки се, че нищо не се е случило. Но не можеше. Тя беше объркала безвъзвратно чувствата й.
Не, не можеше да я забрави. Най-добре щеше да бъде, ако се научи да се примирява със спомена за нея и с непреодолимото желание, което беше предизвикала.
Затова думите му я нараниха дълбоко. Пое си дъх и попита:
— Защо не ме харесвате?
— Защото се месите в чужди работи, а аз не харесвам такива хора.
— Работата ми е такава.
— Как ли пък не. Вие сте била още в пелени, когато беше убита Селина! — извика той.
— Радвам се, че ми припомнихте. Щом като тогава съм била само на два месеца, какво е правила тя във фермата онази вечер?
Рийд успя ловко да прикрие смайването си от въпроса й.
— Не си спомням. Вижте, аз трябва…
— Съмнявам се дали някога забравяте каквото и да е, Рийд Ламбърт, въпреки че умело се преструвате. Какво правеше тя там? Моля ви, кажете ми!
Той стана. Алекс също.
— Джуниър я беше поканил на вечеря, това е всичко.
— Имаше ли някакъв специален повод за това?
— Питайте него.
— Сега питам вас. По какъв повод? И не ми казвайте, че не си спомняте!
— Може би я съжаляваше.
— Съжалявал я е? Защо?
— За това, че беше забременяла и не беше махнала детето. Целият й живот отиде по дяволите. За Бога, та тя беше само на осемнадесет!
Той заобиколи бюрото и се отправи към вратата.
Алекс не беше готова да прекратят разговора. Отговорът му не я задоволяваше. Хвана ръката му и го принуди да я погледне в очите.
— Вие бяхте ли на вечерята?
— Да, бях там — рязко освободи ръката си.
— Цялата вечер ли?
— Тръгнах си, преди да сервират десерта.
— Защо?
— Защото не обичам пай от череши.
Алекс настоя ядосано:
— Отговорете ми, Рийд. Защо си тръгнахте?
— Имах среща.
— С кого? Тя все още ли живее тук в града?
— Какво значение има това, по дяволите?
— Тя е вашето алиби. Бих искала да говоря с нея.
— Откажете се. Аз никога няма да я замеся в това.
— Може би трябва, иначе ще се явите пред съда.
— Никога ли не се предавате? — попита той през зъби.
— Никога. Върнахте ли се във фермата онази нощ?
— Не.
— Дори за малко?
— Не.
— Дори не се прибрахте да спите там?
— Казах ви, че имах среща — доближи лицето си достатъчно близо до нейното, така че тя можеше да усети дъха му върху устните си. — И тя беше много страстна.
Поклати глава, за да подчертае думите си, след това се обърна и се спря на прага.
— Трябва да се явя в съда. Бихте ли затворила вратата, като излезете?
Глава XVIII
— Госпожица Гейдър?
— Да?
Алекс не искаше да я безпокоят. Последният спор с Рийд я беше изтощил. От предната вечер нервите й бяха опънати. Нито хладнокръвното обяснение на Рийд за това, че Пейсти Хикъм е бил убит от някакъв ревнив мъж, нито каквото и да било друго можеше да я убеди, че тя самата не е в опасност.
Ето защо, когато някой почука на вратата на стаята й в мотела, Алекс се приближи предпазливо до нея и погледна през шпионката. Странна, но явно безобидна двойка стоеше на прага й. Отвори вратата и погледна към тях въпросително.
Изведнъж мъжът подаде ръка за поздрав. Учудена, Алекс се дръпна назад.
— Пастор Фъргюс Пламит — каза той.
Чувствайки се неловко, Алекс се здрависа с него.
— Изплаших ли ви? Много съжалявам. Без да искам.
Обноските на пастора бяха толкова почтителни, а гласът му толкова приятен, че той едва ли представляваше опасност. Беше слаб, с войнишка осанка. Черният му костюм беше излъскан на места и неподходящ за сезона. Не носеше връхна дреха и беше гологлав. Косата му беше по-дълга от модата в момента. В общество, където почти всеки мъж от дванадесетгодишна възраст носеше или каубойска шапка, или шапка с козирка, беше необичайно да видиш гологлав мъж.