Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Стигнахме Смирна следобяд на втория ден от морското ни пътешествие. Престоят ми там представляваше истинско мъчение. Чувствах, неизпитвани преди, безпокойство и вълнение, и ужас при мисълта какво става с мен. Доказателствата както в тялото ми, така и в съзнанието ми, изглеждаха безспорни и страшни. Въпреки това не можех да понеса истината. А след като не можех да я призная пред себе си, към кого да се обърна за помощ и съвет? Хобхаус както винаги се държеше като верен приятел. И все пак изглеждаше твърде стабилен, щедър и земен — това не можех да понеса. Нямах нужда от съчувствие, нито от здравомислие. Сънувах злокобни сънища. Опитвах се да не мисля за тях, но те не излизаха от главата ми.
Затова продължавах отчаяно да мълча. Накрая жаждата ми стана ужасна — помислих, че полудявам. Виждайки колко съм мрачен, Хобхаус ме посъветва да се пораздвижа. Нали бях спортна натура — лорд Байрон се усмихна. — Сякаш боксът или играта на крикет биха могли да ми помогнат — той отново се усмихна и поклати глава. — Тъй като нямаше възможност за никакъв спорт, решихме да направим един преход. На два дни път с кон се намираха руините на Ефес и ние тръгнахме натам, придружавани само от един еничар. Пътят беше пуст и див — минаваше сред мрачни блата с крякащи до оглушаване жаби. Най-сетне и те останаха зад гърба ни. Само странните турски гробове ни напомняха, че тук в тази пустош някога е имало живот. Нито стара изпочупена колона, нито джамия без покрив нарушаваха пейзажа — абсолютно нищо. Бяхме напълно сами.
В един момент усетих, че жаждата за кръв отново започва да ме измъчва. Огледах отчаяно зловещата равнина за някакъв признак на живот. Пред нас се виждаше само едно гробище — запустял изпотрошен град на мъртвите. Дъхът ми започна да свисти — дробовете ми сякаш се свиваха. Вдигнах ръка, за да избърша челото си и в същия миг се взрях изумен в онова, което представляваха пръстите ми — оголени тъмни кости. Погледнах към ръката си — тя също бе черна и суха. Опипах лицето си — стори ми се ужасно съсухрено. Опитах се да преглътна, но целият ми език бе полепнал с прах. Извадих някакъв дрезгав звук от гърлото си, Хобхаус се обърна назад. „Божичко“, прошепна той. Никога не бях виждал такава погнуса. „Байрон. Господи, Байрон.“ Приятелят ми приближи до мен. Чувствах се пресъхнал. Долавях мириса на кръв във вените му. Сигурно беше хладна, свежа и влажна, като утринна роса. Имах нужда от нея. Трябваше да я имам. Посегнах към шията му. Пръстите ми хванаха само въздух. После паднах от коня.
С помощта на нашия еничар, Хобхаус ме отнесе в гробището. Положи ме в сянката на един кипарис и аз се облегнах на някакъв надгробен камък. Разкопчах ризата си. Видях, че Цялото ми тяло е черно, бях само кожа и кости — приличах на жив скелет. Приятелят ми коленичи от едната ми страна. „Да пия“, успях да изхриптя, „трябва да пия.“ Посочих с пръст нашия еничар, после се взрях жадно в Хобхаус, дано ме разбере.
Той кимна. „Да, приятелю, разбира се.“ Обърна се към еничаря, който ме наблюдаваше с ужасено лице. „Сюлейман, вербан су!“ кресна му Хобхаус. — „Донеси вода!“ Еничарят се поклони и изчезна. Аз виех от жажда. „Хайде, приятелю“, рече Хобхаус, избърсвайки потното ми чело, „скоро ще пиеш вода.“ Гледах го вбесен и копнеех за кръвта му. Стържех немощно с нокти по надгробната плоча, но те се чупеха и се боях, че така ще се разраня до костите. Лежах безпомощен и не помръдвах.
Времето минаваше — пет минути, десет, петнайсет. Усещах как стомахът ми се свива и си представих, че червата ми ще се съсухрят като стафиди. Докато ме гледаше как изгарям Хобхаус изглеждаше все по-отчаян. „Проклет човек!“ изведнъж извика той. „Какво прави, дявол да го вземе?“ Изправи се. „Сюлейман!“ викна отново. „Сюлейман, водата ни трябва веднага!“ Пак погледна към мен. „Ще отида да го намеря“, рече ми Хобхаус. „Байрон“, той се опита да се усмихне, „просто недей…“ Помислих, че ще се разплаче, но приятелят ми отвърна лице и затича през плевелите и разкривените гробове, докато се изгуби от очите ми. Лежах там, където ме беше оставил. Почувствах, че от черната жажда във вените ми, съзнанието ми се изпарява.
Издъхвах и все пак не се намирах отвъд границата на агонията — отново се събуждах, молейки се да умра. Неочаквано, насред пустинята на тази болка, усетих стряскаща хладина. Беше нечия ръка върху челото ми. Опитах се да произнеса името на Хобхаус.
„Не, не е Хобхаус“, рече непознат мъжки глас. „Не говорете. За това ще имаме много време.“ Помъчих се да вдигна очи. Усетих как втора ръка повдига главата ми. Над мен стоеше лице с необикновена хубост. Дълга златиста коса обрамчваше черти едновременно смъртно бледи и все пак озарени от удоволствията на живота. Аристократично лице на човек, който се забавлява, леко жестоко и с привкус на животинска грациозност. Непознатият ми се усмихна и ме целуна по устата. „Приветствам ви. Но мисля, че целувката ще е по-сладка, когато отново възвърнете вида си.“ Той се разсмя доволно. Очите му просветнаха като слънце по замръзнало езеро. Заприлича ми на пашата и тогава изведнъж разбрах — лежа в ръцете на същество като мен.