Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Една вечер в началото на март щях да разбера. Наши приятели — гърци и пътешественици, бяха дошли на вечеря у нас. Вечерта започна тихо, после стана шумна с разговори и спорове — накрая приключи с пиянство. В последния час всички изглеждаха щастливи. Моите три красиви наложнички се въртяха любезно край мен. Виното покри мислите ми с розов воал. Постепенно жаждата започна да напира в мен. Изведнъж аз се разтреперих от голотата на Терезината шия и от сянката, в която се криеха гърдите й. Тя изглежда забеляза изражението ми, защото свенливо ми обърна гръб, отмятайки косата си по начин, от който стомахът ми се сви. После се засмя, а устните и бяха толкова червени и влажни, че аз без да мисля скочих и посегнах към ръката й. Тереза се разсмя отново, дръпна се и ми се изплъзна. Бутилката вино, която носеше, се разби на пода. Настъпи тишина. Всички обърнаха очи към момичето. Тереза бавно вдигна ръцете си и видяхме, че целите са в кръв. Отново почувствах как стомахът ми се сви от силно желание. Приближих се до нея и я прегърнах, сякаш да я утеша. Тя вдигна ръцете си към мен и аз ги хванах. Изведнъж с поразяваща сигурност почувствах за какво съм жадувал. Устата ми се пълнеше със слюнка. Очите ми ослепяха. Вдигнах ръцете на Тереза към устните си и нежно ги целунах. После започнах да ги ближа. Кръв! Този вкус… — лорд Байрон преглътна. — Какво мога да кажа? Сякаш опитвах райска храна. Кръв. Продължих да ближа. Усещах лекота и енергия, които със златистото си сияние сякаш пречистваха душата ми. Жадно започнах да пия от по-дълбоките рани. Тереза изведнъж изкрещя и дръпна ръката си. В стаята отново настъпи тишина. Момичето се втурна към майка си, а всички останали впериха очи в мен. Избърсах устата си. Ръката ми беше изцапана с кръв. Избърсах я в ризата си. После отново докоснах устните си. Те още бяха влажни. Облизах ги и се огледах. Всички бяха свели погледи и мълчаха.
Хобхаус, моят най-добър приятел, стана и ме хвана за ръката. „По дяволите, Байрон,“ рече той със силен, ехтящ глас, „ти си пиян“. Изведе ме от стаята. Докато излизах, чух как гостите отново започнаха да си говорят. Застанах до стълбите, които водеха към моята стая. Мисълта за онова, което бях сторил ме порази изведнъж. Краката ми се подкосиха. Вкусът на кръвта се върна в устата ми. Олюлях се и паднах в ръцете на Хобхаус. Той ми помогна да се кача горе и ме остави в стаята ми. Заспах веднага — за първи път от повече от месец, но спах неспокойно. Сънувах, че никога не съм бил живо същество, а само творение на науката на пашата. Видях се проснат върху маса за дисекция в неговата кула под небето. Нямах кожа. Бях напълно гол за пръстите на пашата. Той ме създаваше. Аз копнеех да го убия, но знаех, че каквото и да направя, винаги ще съм негов. Винаги, винаги…
Когато най-после се събудих, се намерих в някаква ужасна воня. Чаршафите бяха напоени със собствената ми мръсотия, също както на скалите край езерото Трихонида. Скочих на крака и се вгледах в това, което някога бе представлявало моята жива плът. Колко още бе останало в мен? И какво ще представлявам когато всичко изтече? Жив ли ще бъда или мъртъв? Или нито едното, нито другото. Разбрах, че причината е в кръвта, която бях пил. От нея се бях потил така ужасно. Започнах да се треса. Какво ми ставаше? Не си направих труда да се спра, да помисля. Вместо това се измих и облякох, после поръчах на Флечър да изгори чаршафите. Събудих Хобхаус. „Ставай,“ рекох му, „тръгваме незабавно.“ За моя изненада Хобхаус не възрази. Само кимна и се измъкна от леглото. Напуснахме Атина като крадци. Когато стигнахме до Пирея, над нас зората розовееше по небето.
Качихме се на един кораб плаващ през Егейско море. Капитанът — англичанин, с когото се бяхме запознали няколко дни по-рано, се погрижи всеки от нас да получи отделна каюта. Аз не излизах от моята, защото жаждата започваше да ме мъчи отново, а се боях, че тя може да ме заведе неизвестно къде. Вечерта прекарахме заедно с Хобхаус — напихме се здравата. Втора нощ той ме сложи да спя. Не заспах. Вместо това лежах на койката, спомняйки си забранения, златист вкус на кръвта. Желанието ми ставаше все по-силно. Накрая, точно преди зори, взех един бръснач и срязах собствената си ръка. От раната потече само тънка струйка кръв, но аз жадно я изсмуках. Вкусът й беше богат и прекрасен както преди. После заспах и в съня си отново видях пашата и себе си като негово творение — купчина оголени крайници под ножа на анатома. На сутринта, постелките ми бяха пропити от познатата мръсотия.