Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

Вампирът се изправи. „Имате силно желание да пийнете малко кръв“, рече той. „Подчинете му се. Кръвта е най-прекрасното, най-ободряващото средство. То стимулира чувството за хумор, ума и бодрия дух. Кръвта връща здравето в нашите тела, щом се съсухрят като стари цици. Тя прогонва всички лоши мисли, които затрудняват съществуването.“ Той се разсмя. „По-сладка от вино, от девича амброзия — това е вашето единствено лекарство. Елате.“ Той ме хвана за ръката. „Елате да пийнете.“

Опитах да се изправя, но не можах. „Имайте вяра в себе си“, просъска с леко презрение в гласа вампирът. Хвана и другата ми ръка. „Вие сте опасен като чумата и по-лош от самия дявол. Наистина ли мислите, че още сте роб на своята плът? Да пукна, сър, послушайте ме, вече не сте. Имайте вяра в своята сила и ме последвайте.“

Опитах се да се вдигна и изведнъж успях. За моя изненада видях, че съм се изправил, без въобще да съм помръдвал. Направих крачка напред — чувствах се лек като полъха на вятъра. Направих втора стъпка и си дадох сметка, че съм минал през гробовете и стоя на пътя. Погледнах назад към кипариса, под който се бях строполил. Там все още лежеше някаква тъмна, съсухрена купчина. Това бях аз.

„Мъртъв ли съм?“ попитах и гласът ми прозвуча като бой на вятър.

Моят предводител се изсмя. „Мъртъв? Не, напротив! Вие никога няма да бъдете мъртъв, докато съществува живот!“ Той се разсмя отново с развратна веселост и посочи към пътя. „Срещнах го по него,“ каза. „Възползвайте се. Сега е ваш.“

Движех се като тъмна буря със скорост, която почти не усещах. Кръвта на еничаря миришеше омайващо свежо. Виждах го пред себе си как галопира към Смирна, а хълбоците на коня му бяха побелели от пот. Еничарят се огледа назад и аз спрях на място — силует на фона на небето, наслаждаващ се на Ужасеното му лице. Конят му изцвили и политна. „Не!“ изкрещя еничарят, падайки на земята. „Не, не! Аллах! Моля те, недей!“ Изведнъж почувствах, че забравям за жаждата. Наблюдавах внимателно как еничарят се опитва да яхне отново коня си. Не му беше писано да го стори и той вероятно го знаеше. Започна да хлипа и в този миг жаждата ми се върна. Втурнах се и скочих — еничарят изкрещя — зъбите ми се впиха в кожата на шията му. Почувствах как кучешките ми зъби се удължават, кожата поддаде и кръв на нежна кадифена струя изпълни устата ми. Намирах се в делириум — докато тя се изтласкваше от сърцето на умиращия, сякаш по изсъхналата ми кожа и гърло валеше обилен дъжд.