Жестоко и необичайно
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жестоко и необичайно». Краткое содержание книги:
— Случи се нещо.
— Тя как се казва?
— Танда.
— Много интересно име.
Лицето на Марино стана мораво.
— Как изглежда Танда?
— Ако искаш да знаеш истината, не си струва да говорим за нея.
Изведнъж стана и се отправи по коридора към тоалетната.
Винаги бях внимавала да не задавам въпроси за личния му живот, освен ако сам не ме подтикнеше. Но този път просто не се стърпях.
— Как се запозна с Танда? — попитах го, като се върна.
— На полицейската забава.
— Страхотно е, че излизаш и се срещаш с нови хора.
— Ако наистина искаш да знаеш, от трийсет години не съм ходил на среща. Аз съм като Рип Ван Уинкъл, който се събудил през друг век. Жените сега не са като едно време.
— Как така? — Опитах се да се усмихна. Марино явно не виждаше нищо забавно.
— Вече не е така просто с тях.
— Просто ли?
— Като с Дорис. Нашите отношения не бяха сложни. А после, след трийсет години, тя изведнъж скъса с мен и трябва да започвам всичко отново. Ходя на тези забави, защото момчетата настояват. Когато Танда седна на нашата маса, въобще не й обърнах внимание. Ще повярваш ли, че след две бири поиска телефонния ми номер?
— Даде ли й го?
— Аз й рекох: „Ей, ако искаш да се срещнем, ти ми дай телефонния си номер, аз ще ти се обадя.“ Тя ме попита от коя зоологическа градина съм избягал, а после ме покани да играем боулинг. Така се започна. И всичко свърши, когато ми каза, че преди две седмици ожулила нечия кола и била наказана за шофиране е непозволена скорост. Искаше да й уредя проблемите.
— Съжалявам. — Отидох до елхата да взема подаръка и му го поднесох. — Не съм сигурна дали това ще ти помогне да се чувстваш по-добре в обществото.
Той извади чифт червени тиранти и копринена връзка, която им подхождаше.
— Много са хубави, докторке. Охо! — Стана и промърмори с отвращение: — Проклетите таблетки! — После пак забърза към тоалетната. След няколко минути се върна до камината.
— Кога за последен път си ходил на лекар? — попитах го аз.
— Преди две седмици.
— И?
— А ти какво си мислиш? — попита той.
— Мисля си, че имаш високо кръвно налягане.
— Ама че глупост.
— Какво точно ти каза лекарят? — попитах.
— Сто и петдесет на сто и десет и простатата ми е увеличена, дявол го взел. Затова вземам тези таблетки за обезводняване. Постоянно тичам до онова място и в половината от случаите е напразно. Ако не се оправя, ще ми прави „Реп“.
„Реп“ означаваше резекция на простатата. Не беше нещо сериозно, макар че нямаше да бъде приятно. Високото кръвно налягане на Марино ме притесни. Беше готов кандидат за удар или сърдечна криза.
— Освен това и глезените ми се подуват — продължи той. — Болят ме краката, а имам и страшно главоболие. Трябва да се откажа от пушенето, от кафето, да сваля двайсетина килограма, да намаля стреса.
— Да, налага се всичко това да стане — казах твърдо аз. — Но не си личи да си направил нещо съществено досега.
— Ние само говорим за това, че трябва да променя начина си на живот. Тоест по-скоро ти говориш.
— Аз нямам високо кръвно налягане и точно преди два месеца и пет дни се отказах от цигарите. Да не говорим, че ако сваля двайсет килограма, нищо няма да остане от мен.
Той сърдито се взираше в огъня.
— Виж какво — рекох. — Хайде заедно да се заемем с тази работа. Ще се откажем от кафето и ще се пораздвижим.
— Мога да си представя как играеш аеробика — кисело изрече той.
— Ще играя тенис. А ти можеш да се заемеш с аеробика.
— Само някой да размаха трико под носа ми и може да се смята за мъртъв.
— Ти самият не искаш да си помогнеш, Марино.
Побърза да смени темата.
— Имаш ли копие от факса, за който ми каза?
Отидох в кабинета си и се върнах с кожената си папка. Отворих ципа и извадих разпечатката на съобщението, което Вандър бе разчел.
— Значи това открихте върху белия лист, който намерихме на леглото на Дженифър Дейтън, така ли? — попита той.
— Точно така.
— Все още не мога да разбера какво правеха на леглото й този лист и кристалът. Защо бяха оставени там?
— Не знам — отговорих аз. — Ами какво стана с телефонния й секретар? Намерихте ли нещо интересно?
— Все още прослушваме съобщенията. Доста хора ще трябва да разпитаме. — Той измъкна пакет „Марлборо“ от горното джобче на ризата си и шумно си пое дъх. — По дяволите! — Шляпна пакета върху масичката. — Сигурно ще се опитваш да ме тормозиш всеки път, когато запаля цигара, нали така?
— Не, просто ще те гледам втренчено. Но няма да кажа и дума.
— Спомняш ли си за онова интервю, което ти направиха от PBS преди два месеца?