Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
Насреща му се усмихваха две удивителни трапчинки, погълнали в матовите си глъбини цялата строгост на предишното лице. Насреща му стоеше едно безкрайно мило и привлекателно момиче, което съвсем непристорено и простодушно се заоглежда.
— О, колко е хубаво у вас! Но то е и естествено. По това, как приехте цветето ми, веднага разбрах, че живеете с красотата, че умеете и да я създавате около себе си. А колко рядко се срещат вече такива мъже…
— Седнете, моля — прекъсна я той, защото нито цветето й беше оценил, нито тая наредба се дължеше на него, и съзнателно не й посочи розовия диван, а насрещното канапе.
— Лошо ли се държа? — запита тя, а устните й потрепераха по детски. — Извинете ме, то е, защото много силно… много силно ме смущавате.
И в смущението си навярно седна тъкмо на розовия диван. Той се засмя, повъзвърнал иронията си.
— Аз ли ви смущавам? И с какво?
Тя прикри с дългите клепки черния огън на зениците си. Облите й колене срамежливо се сгушиха едно в друго.
— Трудно ми е да го определя. Може би силата, която се излъчва от вас. Тая откровена мъжка сила. Тя привлича, но и плаши, очарова, но и като че ли отблъсква, защото настоява да й се покориш.
Той усети как анемичните му мускули на интелектуалец се наляха със сила. Едва не подскокна.
— Чакайте да намеря любимата си чаша, пък после…
Не знаеше какво ще бъде после, но в него се обади нещо като радост, та сигурно щеше да стане още по-забавно. Да, заради трапчинките ще е, с тях бе объркал нещата! Не са намерили руса с трапчинки, затова са му пратили тая, решили, че той особено настоява за тях, понеже бе ги акцентувал така силно като лично предпочитание. Но и тази си я биваше, нищо засега не можеше да й се възрази. Вярно, глупости дрънкаше, банални, клиширани глупости, сигурно така са й втълпили да се държи, но нима всички любовни двойки от всички епохи не са си говорили едни и същи глупости?
Когато се върна с натопеното в първата попаднала му пред очите чаша — никога не бе имал любим съд за пиене, — той се спря пред нея с инстинктивното очакване да получи още един комплимент. И го получи!
— О, как го държите само! Като красива жертва пред красив олтар.
Вече нищо не можеше да смути настроението му — дори тия архаични, сякаш нарочно заради него изкопани сравнения. Вече му се играеше тази игра и той се втурна в нея все още с мъничко себеиронизиращо любопитство. Постави чашата с цветето върху слепените й бедра и коленичи пред тях.
— Нека това да бъде олтарът.
— Не ме засрамвайте така, моля ви! — пошепна Миранда и трогателно плахо положи ръце на раменете му, сякаш да го отблъсне. Но не го отблъсна, разбира се.
— Нима една богиня има от какво да се срамува? — извика той, настоявайки да закрепи чашата с цветето между бедрата й.
— Може би от някое свое внезапно и съвсем не божествено чувство… — отвърна Миранда и отново го смая.
Трапчинките бяха изчезнали. Пред него стоеше предишното, малко хладно и недостъпно лице — лице на същинска древна богиня, изваяно от тъмен мрамор. И никак не се снаждаше с неочакваното й признание. В черните очи обаче се смееше, смееше затаеният огън, предпочитан от тенденцията за сезона.
— Може ли да ви целуна? — запита я той; в този й вид се усети принуден да я запита.
— Ако не се боите… Защото аз… аз мъничко се боя…
О, тя намекваше за опасността от любов! Отлично си играеше ролята наистина!
Той се устреми към устните й, но в последния миг го спря горещият им издих.
— Моля ви, не бъдете груб с мен. Имам нужда от вашата нежност.
Би могъл, разбира се, да й рече: „Ще бъда такъв, какъвто си искам, защото съм си платил!“ или „Бъди спокойна, нищо няма да ти счупя“, но вместо това улови лицето й в шепите си внимателно, безкрайно внимателно, и целуна най-напред двете й страни, на мястото на изчезналите трапчинки. А те веднага се появиха и затрепкаха като тъмни цветчета.
Устните й бяха удивително топли и меки. Когато излезе позадъхан от опиянението им, те пошепнаха унесено:
— О, мили! Влей малко от мъжката си сила в мен, вземи ме на ръце, отнеси ме в безкрая…
Чувствителното му за словото съзнание никога не би простило на другата Миранда чак такъв кич, а сега сам като че ли бе готов да й отвърне, че всяка нейна дума отеква в него със звъна на сватбена камбана. Някъде беше чел и такъв израз. Но вече никаква ирония не можеше да го възпре. Той зацелува лицето й, цялото. Посепна се, когато неочаквано зърна под лявото, много мъничко ушенце, една бледа бенчица — поръчаната и забравената — но целуна и нея, дълго и признателно.
После чашата с жертвеното цвете отиде на пода, а на розовия диван се изпъна олтарът. Един олтар от безупречно гладък тъмен мрамор с два средно големи купола, които единствено леко бяха оживени от по две сини венички. Пред толкова красота можеше само да коленичиш в безмълвие или с богобоязън да опиташ да се слееш с нея. Той направи и двете.