Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
— Заповядайте.
Тя пристъпи като принцеса в собствения си дворец — ако можеше, разбира се, човек да влиза у дома си с толкова горда и грациозна походка. Изобщо внушението за недостъпност и гордост бе най-силното, което се излъчваше от осанката й: може би от високия й ръст — беше висока почти колкото него, може би от дългата шия, от изправената глава и фресковото изящество на тясното й, силно мургаво лице. А нали мургавината обикновено внушава топлина и живост? Беше лицето на египетската принцеса, на някоя принцеса от Амарна, и само гордостта й приличаше малко на едрогърдата северна царица. Объркали ли бяха нещо, нали уж с компютри работят, как ще му пращат съвсем друг тип жена? Но тъкмо и повод да я отпрати, а после ще направи и оплакване — цял скандал ще им вдигне! Хем по този начин ще им разкрие и картите!
Тя бе се спряла в очакване насред салона и той отново си каза за кураж: „Не се втелявай, глупак! Това е само…“ Но сега изведнъж откри познатата от албума висока извивка на челото, дългите, малко прави вежди, които придаваха допълнителна строгост на лицето. След още някой и друг поглед сигурно вече цялата щеше да му се струва достатъчно позната, за да я съблече спокойно на дивана. И все пак не биваше да го прави, в никакъв случай! Нека тая горда глупачка разбере с кого си има работа! Горда глупачка? Той е глупак, който се опитва да бъде горд, забравяйки кого има пред себе си. Но как може изобщо да се пишат такива характеристики за тия безмозъчни създания, с какъв акъл и с какво право ги пишат? Теофрасти разни, лабрюери, характери си съчиняват! Та това е направо кощунство, подигравка с човека!…
Устните й се отвориха изненадващо живи, меки и чувствени — потрепераха, сякаш сами уплашени от това, което щяха да кажат. Дългата й ръка изящно се вдигаше.
— Минах пътьом през парка и откъснах това цвете за вас. Не зная кой цвят обичате, затова избрах своя любим цвят. Дано не съм сбъркала много!
Хайде де, озъби й се той в себе си, през никакъв парк не си минавала и никакво цвете не си откъсвала, кой ще ти позволи такова нещо! Но и това отекна като ехо на заглъхваща съпротива. Никой никога не бе му поднасял само едно цвете, при това — с толкова мил жест. Посегна към него — прекалено смутен, за да си спомни със свойствения си скептицизъм, че цветето просто е включено в таксата, задължила банковата му сметка. И тогава стана нещо още по-неочаквано. В мига, когато улови с два пръста стъбълцето, ръката й, без да го пусне, бавно се вдигна заедно с неговата към лицето му. Той се понаведе, разбрал, че тази ръка очакваше целувка, че настояваше за нея и внимателно целуна мургавата й кожа. Едва тогава цветето премина в неговите пръсти.
— О — извика тя с кокетна възхита. — Вие сте истински мъж и кавалер, знаете да цените красотата! Повярвайте ми, за пръв път някой ми целува ръка!
Той не й повярва, защото съвсем очевидно тя бе го принудила. И все пак, защо го направи? Та нали самите днешни жени смятаха този стародавен кавалерски жест за обиден, защото подчертавал уж неравенството между половете, като изкуствено и лицемерно въздигал жената върху някакъв пиедестал. Да, напоследък нещо, изглежда, се променяше. От известно време самата Миранда бе почнала често и с упоение да целува ръцете му — сякаш му благодареше за любовта, с която я даряваше, и символично се поставяше под властта на силната мъжка десница. Щом и неговата свободолюбива индианка си позволяваше такива антиеманципаторски прояви, сигурно нещо силно се променяше в днешния свят, което той не бе забелязал.
— Значи вие се казвате Миранда. — Без малко да каже „също“. — И… и това е любимият ви цвят?
Той не знаеше името на цветето и се чудеше къде да го остави, и се чудеше още какво изобщо да говори.
— Да — отвърна тя, а в черните й очи лумна насреща му един спотаяван досега огън.
Преди месец неговата Миранда бе му казала ей тъй, между другото: „Знаеш ли, синият цвят ми се струва някак студен, плитък, просто не проумявам как толкова години съм го обичала. Сега предпочитам лилавия. Не усещаш ли в него мъдрата дълбочина на една меланхолия, в него сякаш тлее силната още жар и дългата мъка на една несподелена любов…“
Той не усещаше нищо в никой от цветовете, но усети още тогава, че нещо ставаше с неговото индианче. Отгде бяха се взели в устата му тия старомодни поетични приказки? А цветето, от което търсеше сега как да се отърве, беше лилаво!
— Не го поставяйте в някоя студена и бездушна ваза, моля ви! Намерете му една хубава, хубава чашчица! Аз бих го поставила в чашата, с която най-много обичам да пия. Нека и то пие от нея — мелодично изпя тази Миранда и той отново се втрещи, както там на прага.