Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
> 30
— Тези няма да си поплюват — подхвърли Търнър. — В момента, в който се окопитят, ще развъртят телефоните. Най-вероятно на офицерите, отговарящи за пробацията им. Ще бъдат готови на всякакви сделки, за да отърват пандиза, като аванс за следващите си десет провинения.
Ричър кимна. Пътят не можеше да остане блокиран до безкрайност. Рано или късно щеше да се появи друга кола. Или братовчедите Клайтън щяха да я повикат сами в момента, в който разберяха, че няма алтернативи. Тогава щяха да се появят и ченгетата. Неизбежните им въпроси щяха да предизвикат оправдателни отговори, които на свой ред да доведат до преговори, предложения за сделки, обещания и всичко останало.
— Опитай следващото отклонение на юг — каза той. — Няма какво друго да направим.
— Все още ли се забавляваш?
— О, да. Никога не съм се чувствал по-добре.
Излязоха на двупосочния път, който бяха напуснали двайсет минути по-рано. Беше все така пуст. Дървета отляво, дървета отдясно. Нищо отпред, нищо отзад. Не след дълго стигнаха до моста над някаква река. Всъщност не някаква, а Потомак — на това място тесен и незабележим поток, течащ на север и все още далече от плавния завой на изток, след който се превръщаше в широка и ленива река, насочена към океана. Трафик липсваше и в двете посоки. Никакви светлини или звуци освен техните.
— Ако това беше филм, каубоят щеше да се почеше по бузата и да промърмори: „Прекалено е спокойно“ — подхвърли Ричър.
— Не е смешно — поклати глава Търнър. — Възможно е вече да са блокирали пътя и щатската полиция да ни чака още след първия завой.
Но от щатската полиция нямаше и следа. Нито след първия завой, нито след следващите, които се редуваха като напрегнати въпроси.
— Откъде знаят какъв начин на живот водиш? — попита Търнър.
— Кои?
— Началниците в министерството.
— Това е добър въпрос.
— Откъде знаят?
_И преди не са успели да те открият. Сега ще е същото. Армията не използва проследяващи устройства. Но и да използваше, пак няма да те засекат, като се има предвид как живееш_.
— Изглежда, са наясно, че не съм си купил ранчо някъде из предградията. Нито пък отглеждам зеленчуци или тренирам деца от Малката лига. И не съм започнал да градя нова кариера.
— Но откъде знаят?
— Нямам представа.
— Чела съм досието ти. В него има и много добри неща.
— Но и много лоши.
— Което също е добро. В смисъл, че предизвикваш интерес като личност. Теб те следят още от шестгодишен и резултатите са напълно задоволителни за тях.
— Но не и изключителни.
— Нека ги наречем редки. Проявявал си агресивна реакция към опасността.
Ричър кимна. Веднъж на шест години беше на детски празник в една от тихоокеанските бази на морската пехота, където беше служил баща му. Прожектираха им анимационен филм, научна фантастика. По-късно стана ясно, че младата публика е била тайно заснемана със скрита камера — най-вече реакцията й на внезапно изскочилото от рисуваната лагуна чудовище. Беше психологически експеримент. При появата на чудовището повечето деца се свиха от ужас. Но не и Ричър, който се втурна към екрана с джобно ножче в ръка, готов да се бие с него. По-късно стана ясно, че времето му за реакция е било три четвърти от секундата.
Шестгодишно хлапе.
Първата им работа беше да му отнемат ножчето.
Почувства се като психопат.
— В Уест Пойнт също си се справял добре — продължи Търнър. — А последвалите години служба са наистина впечатляващи.
— Само ако премрежиш очи. Лично аз си спомням многобройните търкания и крясъци. Почти непрекъснато бях на килимчето.
— Но лошото може би е за добро. Зависи от гледната точка. Представи си едно бюро, да речем, в Пентагона. Представи си, че зад него седи служител, чиято единствена работа е да издирва определен тип хора, които могат да бъдат полезни в бъдеще време при определени обстоятелства. Нещо като дългосрочно планиране за създаването на нова, свръхсекретна бойна единица, която официално не съществува. Кого мислиш, че ще повикат, когато възникне поредната криза? Някой от списъка на въпросния служител, разбира се.
— Говориш така, сякаш ти си гледала онова детско филмче.
— Отдавна съм разбрала, че във филмите се случва само това, което се случва и в реалния живот. Никой не може да си го измисля.
— Спекулации — рече Ричър.
— Но не е ли възможно някъде да съществува база данни със сто, двеста или хиляда имена на хора, които военните искат да държат под око ей така, за всеки случай?