Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Предполагам, че е възможно.
— Тази база данни би била свръхсекретна, разбира се. По ред очевидни причини. Което означава, че ако тези хора имат достъп до тях и знаят всичко за живота ти, те не са само висши офицери в министерството. Ти сам го каза. Те имат достъп до досиетата на всяка част и подразделение по свой избор.
— Спекулации — повтори Ричър.
— Но логични.
— Може би.
— Висши офицери на изключително високи постове — настоя Търнър.
Ричър кимна. Това беше като хвърлянето на монета. Петдесет на петдесет. Ези или тура. Истина или неистина.
На първото кръстовище, до което стигнаха, пътят им се пресичаше с шосе 220, което беше малко по-широко. По-право и по-равно, с по-добра настилка. И при всички случаи по-важно. Нещо като главна артерия. Не точно магистрала, но благодарение на изострените си сетива, двамата го възприеха като съвсем друга класа.
— Не — рече Търнър.
— Съгласен съм — кимна Ричър.
По шосе 220 със сигурност щеше да има бензин и кафе, вероятно закусвални и мотели, но и полицейско присъствие. По-вероятно щатско или местно, но не беше изключено и присъствието на ФБР. Защото беше от онези пътища, които изпъкват на картата. Ричър си представи спешна оперативка на силите на реда, видя нетърпеливи пръсти, които се забиваха в пътна карта, чу напрегнати гласове: _блокади тук, тук и тук_…
— Ще хванем следващото шосе — каза той.
Това им даде още седем изпълнени с напрежение минути. Пътят беше все така пуст. Дървета отляво, дървета отдясно. Нищо отпред, нищо отзад. Нито светлини, нито звуци. Следващата отбивка се оказа по-добра. Върху картата положително беше отбелязана с тънка сива чертичка, ако изобщо я имаше. Пътят беше планински — почти като онзи, който вече бяха опитали. Тесен, неравен, изпълнен със завои, с разбит банкет и плитки наводнени канавки от двете страни. С благодарност поеха по него и потънаха в мрака. Търнър бързо влезе в ритъма, който използваше по второстепенните пътища — със съобразена скорост и икономични движения на кормилото. Ричър седеше спокойно и я наблюдаваше. Притиснала гръб към облегалката, тя шофираше с изпънати ръце, чувствителна и към най-слабите трептящи сигнали, подадени от настилката. Косата й беше прибрана зад ушите, а мускулите на бедрото й леко помръдваха, докато кракът й се прехвърляше от единия педал на другия и обратно.
— Колко печелеше Голямото куче? — подхвърли тя.
— Много — отвърна Ричър. — Но не чак толкова, че да хвърли сто бона за един малко вероятен защитен план, ако това имаш предвид.
— Но той е бил в самия край на веригата. Не е бил шеф, не е бил и търговец на едро. В такъв случай е получавал само една малка част от печалбата. А от тогава са минали шестнайсет години. Нещата са се променили.
— Мислиш, че цялата тая работа е заради откраднато оръжие? — повдигна вежди Ричър.
— Възможно е — отвърна тя. — Разкомплектоване след „Пустинна буря“ тогава, разкомплектоване при изтеглянето от Афганистан сега. При сходни обстоятелства и сходни шансове за успех. Но стоката е различна. Какво продаваше Голямото куче?
— Когато ние чухме за него, продаваше единайсет сандъка косачки.
— Леки картечници направо на улиците на Ел Ей? Ужасно!
— Проблемът не беше мой, а на градската им полиция. Аз исках само едно име.
— Талибаните със сигурност биха купили косачки.
— Но от тях не се правят сериозни пари.
— Е, сигурно биха купили и безпилотни самолети. Или ракети „земя-въздух“. Ето ти скъпа стока. А може би и някое и друго МВБ. Имаше ли ги по твое време?
— Е, не сме карали на лъкове и стрели.
— Значи не ги е имало.
— Не, но знам какво означава. Майката на всички бомби.
— Термобарични взривни устройства, отстъпващи по сила единствено на атомната бомба. В Близкия изток положително има купувачи за тях. Купувачи с много пари.
— Но те са дълги девет метра. Няма как да ги скриеш в джоба на палтото си.
— Случвали са се и по-странни неща.
После Търнър млъкна и не отвори уста в продължение на почти два километра.
— Какво? — изгледа я Ричър.
— Ами ако става въпрос за държавна политика? — замислено подхвърли тя. — Може би въоръжаваме едната страна срещу другата. Постоянно го правим.
Ричър не каза нищо.
— Не виждаш ли нещата по този начин? — попита тя.
— Не мога да дълбая толкова надълбоко. Държавата може да прави каквото пожелае. За какво им е да те шантажират със сто бона? Не е ли по-лесно просто да изчезнеш? Аз и Муркрофт — също. Защо все още не сме в Гуантанамо? Или мъртви? И защо изпратиха толкова калпав екип в мотела ми? Тези мухльовци нямаха нищо общо с професионалните изпълнители на мокри поръчки, ползвани от правителството. Дори не успях да се изпотя с тях. И още нещо: защо изобщо се е стигнало до този сценарий? Биха могли да те блокират по най-различни начини. Например като ти заповядат да изтеглиш Уикс и Едмъндс или незабавно да прекратиш операцията.