Неизбежно правосъдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Неизбежно правосъдие». Краткое содержание книги:
— Добре, пуснете я.
Илейн нахълта през вратата и застана пред него.
— Надявам се да не съм разбрал добре — започна той. — Задържала си Джеръм Рийз… същия Джеръм Рийз, когото пуснахме преди два дни поради недостиг на доказателства, без да го обвиним в убийство — значи същия Джеръм Рийз пак е тикнат на топло горе?
— Да, сър.
Драйсдейл разтърка челото си, после притисна пръсти в слепоочията си.
— С горе-долу същите прегрешения, за които на другите връчваме само призовки?
— Повечко са — увери го тя.
— Повечко, значи. Достатъчно, за да го арестуваме непременно ли? И то в СКАПАНОТО ФОАЙЕ! Извинявай, не исках да ти крещя, но това е недопустимо. Точно сега само Джеръм Рийз ни липсваше тук.
— Съжалявам, но…
— Убеден съм, че съжаляваш. — Той поклати глава. — Илейн, защо реши, че трябва да направиш това?
— Помислих… помислих, че ако се разчуе как е бил задържан на местопрестъплението и пак сме го пуснали…
— Знам, знам. Но сега е в затвора. Не вкарваме там никой друг, извършил същото като него.
— Но вече не можем да го пуснем. Няма как просто да му връчим призовката и да го изгоним.
— И аз не мисля, че е възможно. — Той вдиша през зъби и шумно изпусна въздуха. — По дяволите!
— Почувствах, че нещо трябва да направя. Не ми беше съвсем ясно. Заради Крис, тоест, господин Лок…
Драйсдейл я спря с вдигната ръка. Схващаше добре дреболиите в това положение. Илейн беше дъщеря на Лорета Уейджър. И чернокожа. И както вървеше този свят, не можеха да й се скарат сериозно, какво остава пък да я отстранят от длъжност за подобна грешка. Вероятно с пръст не можеха да я докоснат. Все едно винаги носи броня. Сега Джеръм Рийз беше горе, оставаше Драйсдейл да предотврати изтичането и раздуването на информацията от масмедиите. Но междувременно нямаха никакви сериозни обвинения, които да предявят на онзи тип, освен, разбира се, обичайните закононарушения, а Болъс пускаше всички останали негодници.
— Илейн, всички сме разстроени и объркани. Самият аз не знам какво да правя и какво ще става тепърва в прокуратурата. Но нашата работа е да сме обвинители в съдебни процеси, а не да участваме в арести. И се предполага, че обмисляме грижливо, преди да предприемем подобни действия, нали разбираш?
— Да, сър.
— Вярвам ти.
Юмруците на Драйсдейл отново побеляха. Все щеше да измисли какво да прави Джеръм Рийз. По закон, прокуратурата разполагаше само с два дни, за да му предяви обвинение, но Драйсдейл умуваше как да се възползва от празниците за Четвърти юли и да проточи процедурата чак до следващия вторник, дотогава времето можеше да стигне за преодоляването на злощастните обстоятелства.
Върна мислите си към Илейн.
— Ти се занимаваш с убийството на Артър Уейд. — Не прозвуча като въпрос. — И работиш с отдел „Убийства“ по това, нали? Поддържаш връзка?
Не беше така, но тя веднага си припомни вчерашния разговор с лейтенант Глицки, затова на пръв поглед не излъга, когато отвърна:
— Да, сър.
— Добре, погрижи се да продължава така. Имаш ли нужда от помощ, ела при мен, питай. Не е нужно да се бъхтиш сама.
— Да, сър. Благодаря ви.
— Няма за какво. Прати ми следващата жертва.
Произнесе думите без усмивка.
35.
Глицки беше на полицейския паркинг зад Палатата и оглеждаше последната кола, в която Крис Лок се бе возил през живота си.
Произведена същата година, от същия модел като колата, с която стигна дотук сутринта, а предната нощ откара Лорета до дома й. И същата като онази, с която по-рано вечерта се бе прибрал вкъщи. Днес прати един от патрулните полицаи да я върне в служебния паркинг на градската управа.
Само цветовете бяха различни. Градът бе закупил двайсет и седем коли „Плимут“ за удобството на своите служители и гости — за неуниформени полицаи, заместник-районни прокурори или някой виден посетител.
Инспектор Марсел Лание още бъхтеше неуморно и трупаше допълнителни дни към отпуска си. Сега „развеждаше“ Глицки по подробностите на извършеното снощи престъпление. Към студената мъгла се прибави и вятър. Двамата носеха дебели якета, Марсел въобще не измъкваше ръце от джобовете си. Опитвайки се да схване по-добре нещата, Глицки отвори предната дясна врата на колата.
Понаведе се и примижа срещу стъклото на прозореца. Било е вдигнато, когато е мъжът застрелял Лок, сега представляваше мътна паяжина с дупка по средата, голяма колкото юмрук.
— Криминалистите събраха ли парчетата?
— Всичко, каквото намерихме.
— Доста голяма дупка.
Лание също погледна за миг.
— Ейб, това са два изстрела от упор.