Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Хората, които ме зяпаха от горичките и храсталаците покрай пътя, изглеждаха по-скоро измъчени и уплашени, отколкото щастливи. С надежда да прогоня уплахата им, започнах да упражнявам въртенето на глава по индийски. Реакцията бе незабавна. Хората започнаха да се усмихват, да се смеят, да въртят глави в отговор и хукнаха напред с викове, за да съобщят на съседите си за забавното зрелище, което се влачеше по пътя към тях.
За да не спира волът хода си, Кишан го налагаше жестоко и често. Прътът се издигаше във въздуха и изплющяваше върху гърба му през няколко минути. Ритъмът на тежките удари се подсилваше от ръгане в хълбоците с гвоздея в края на пръчката. Той пробиваше дебелата кожа и рошеше кремавата козина.
Волът не реагираше на атаките и продължаваше да се влачи по пътя, тътрейки крака. Беше ми жал за животното. Всеки удар и всяко наръгване усилваха състраданието ми и накрая не издържах.
— Прабу, бъди така любезен, моля те, помоли баща ти да не удря животното.
— Да не… да не удря?
— Да. Помоли го да не го удря повече, моля те.
— Не, това невъзможно, Лин — разсмя се той.
Прътът се стовари върху широкия гръб на животното, последван от две бързи сръчквания с остена.
— Сериозно говоря, Прабу. Моля те, кажи му да престане.
— Но, Лин…
Прътът се стовари отново и аз потръпнах. Изражението на лицето ми го умоляваше да се намеси.
Прабакер с неохота преведе молбата ми на баща си. Кишан го изслуша съсредоточено, а после се разкиска безпомощно. След малко обаче забеляза притеснението на сина си, смехът му утихна и замря и го последва порой от въпроси. Прабакер се стараеше да им отговаря, но по лицето му се изписваше все по-голямо смущение и накрая той отново се обърна към мен.
— Баща ми, Лин, той иска да знае защо ти искаш да не удря с пръта.
— Не искам да причинява болка на вола.
Този път Прабакер се разсмя и когато най-сетне успя да преведе думите ми на баща си, и двамата избухнаха в смях. Те си размениха няколко думи, като продължаваха да се смеят, а после Прабакер отново се обърна към мен:
— Баща ми пита вярно ли, че във вашата страна хората ядат кравите?
— Ами да, вярно е. Но…
— Колко много от кравите изяждате там?
— Ами… ние ги изнасяме от страната ми, не ги изяждаме сами.
— Колко?
— Ами, стотици хиляди. Може би и милиони, ако броиш и овцете. Но използваме хуманни методи и вярваме, че не бива да им причиняваме болка без нужда.
— Баща ми казва, той мисли много трудно да изядеш такова голямо животно, без да му причиниш болка.
После той се опита да обясни на баща си що за човек съм, като му разказа как си бях отстъпил мястото във влака на възрастния мъж, как делях плодовете и останалата храна със спътниците си и как често давах пари на уличните просяци в Бомбай.
Кишан изведнъж спря двуколката и скочи от дървената капра. После изстреля поток от заповеди към Прабакер, който най-сетне се обърна, за да ми преведе.
— Баща ми иска да знае дали носим с нас подаръци от Бомбай за него и семейството. Казах му, че носим. Сега той иска да му дадем тези подаръци тук, на това място, преди да продължим по-нататък по пътя.
— Иска да ровим из чантите си тук посред път?
— Да. Той страх го е, че като стигнем в село Сундер, ще ти омекне сърцето и ще ги раздадеш всичките тия подаръци на други хора и той няма да получи подаръци за него. Той сега си иска всичките за него подаръци.
Така и направихме. Под индиговото знаме на здрачаващото се небе, на педята земя между нивите с полюшващи се царевица и просо, ние разстлахме цветовете на Индия — жълтото, червеното и пауновото синьо на ризи, препаски лунги и сарита. После ги опаковахме наново, заедно с ароматни сапуни, игли за шиене, благовония и карфици, парфюми, шампоани, масажни масла в една чанта само с донесените за семейството на Прабакер подаръци. С чантата, пъхната на сигурно място зад него във волската кола, Кишан Манго Каре — подкара по последната отсечка от пътя, като удряше вола с невъзмутимо търпение по-често и доста по-енергично, отколкото преди да се застъпя за животното.
Най-сетне ни посрещнаха гласовете на жени и деца, които се смееха и викаха развълнувано. Звуците ни настигнаха, мигове преди да свърнем зад последния остър завой и да влезем в село Сундер по единствената му широка улица, покрита със златист, утъпкан речен пясък. От двете й страни къщите бяха наредени така, че никоя не се падаше срещу друга. Къщите бяха кръгли, от бледокафява глина, с кръгли прозорци и сводести врати. Покривите представляваха малки куполи от слама.