Сънят на сукубата

Когато дойде време да затваряме, спрях пред вестниците, за да потърся… Е, и аз не знаех какво точно. Не бях забравила обаче горката жертва на удавяне. Чудех се дали няма да има друга статия за него или да пише нещо, което да ми помогне да разгадая какво се случва в сънищата ми. За съжаление заглавията на вестниците не ми предложиха вдъхновение.

Със Сет отидохме до площад «Пайъниър» за късна вечеря и, разбира се, не намерихме къде да паркираме. Накрая спряхме на няколко пресечки от ресторанта и докато стигнем дотам, умряхме от студ. Разходката си заслужаваше обаче. Ресторантът беше един от любимите ми, предлагаха каджунска кухня, достатъчно пикантна да прогони зимния хлад. С гамбо и етуфе* в чинията нямаше как да сме в мрачно настроение.

[* Тамбо, етуфе — вид ястия. — Бел.прев.]

Почти бяхме приключили с десерта, когато телефонът ми звънна. Номерът не ми беше познат.

— Ало?

— Здрасти, Джорджина. Винсент е.

— Здрасти — казах, изненадана, че го чувам.

— Виж, трябва да говоря с теб лично. Може ли да се видим?

— Сега ли?

— Да… Важно е.

Погледнах как Сет довършваше пудинга си. Беше ужасно спокоен и едва ли щеше да възрази, ако Винсент дойдеше.

— Навън съм със Сет.

— Няма да ти отнема много време — обеща Винсент.

— Добре. — Казах му къде сме и той обеща скоро да се появи.

Явно не се беше пошегувал. Едва успях да обясня на Сет какво става и Винсент влезе.

— Ти какво, да не долетя? — попитах го, когато седна на стола помежду ни.

— Не. Бях наблизо. — Той махна с ръка към остатъците от десерта ни. — Изглежда вкусно.

— Беше чудесен — казах. — Та, какво става?

Той се поколеба и погледна към Сет.

— Няма проблеми. Сет знае всичко — уверих го аз. Сервитьорката дойде да остави касовата бележка и рестото ни.

Винсент продължи да гледа Сет още малко, после се обърна към мен.

— Добре. Имам един бърз въпрос. Може да поговорим, докато излизаме.

Тримата пак излязохме на студа и тръгнахме към колата на Сет.

— Така — започна Винсент. — Помниш ли историята, която ми разказа преди известно време? За ченгето, което простреляло партньора си?

— Да.

— Откъде я научи?

Повървяхме в мълчание още малко, докато се опитвах да си спомня.

— Не знам. Вероятно от телевизора. Може да съм прочела заглавието в книжарницата. Не си спомням.

— Сигурна ли си?

Намръщих се.

— Абсолютно.

Винсент въздъхна.

— Ето какъв е проблемът. Потърсих историята, но не успях да открия нищо. Не беше отразена в пресата и трябваше да разровя полицейските източници.

— Трябва да е била отразена. Откъде иначе бих я научила?