Елегантността на таралежа
- Автор: Барбери Мюриель
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Галина Меламед
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Елегантността на таралежа». Краткое содержание книги:
— Това е копие — казва зад мен господин Озу, когото напълно съм забравила.
Защо този мъж отново ме кара да трепна.
Трепвам.
Овладявайки се, понечвам да кажа нещо от рода на:
— Много е хубаво — което би имало същия ефект за изкуството, какъвто би имал изразът изнапредвид по отношение на красотата на езика.
Каня се, тъй като вече съм възвърнала контрола над себе си, да възобновя ролята си на тъпа портиерка, продължавайки със:
— Какво ли не правят в наши дни (в отговор на „това е копие“).
И се каня също така да нанеса окончателен удар на подозренията на господин Озу, който ще ги довърши и веднъж завинаги ще покаже колко очевидно е моето недостойнство.
— Какви странни чаши.
Обръщам се.
Думите:
— Копие на какво? — които смятам за най-подходящи, се заклещват в гърлото ми.
Вместо това казвам:
— Колко е красиво.
10
Какво съответствие?
Откъде идва възторгът ни от някои произведения на изкуството? Възхищението се поражда от пръв поглед и ако впоследствие чрез търпеливата упоритост да разберем причините откриваме, че тази красота е плод на виртуозност, която се разкрива само когато вникнем в работата на една четка, съумяла да укроти сянката и светлината и да възстанови, възвеличавайки ги, формите и материите — блестящата като скъпоценен камък прозрачност на стъклото, шумната повърхност на черупките на стридите, светлото кадифе на лимона, — то това не отстранява, нито обяснява загадката на първоначалното ни прехласване.
Тази загадка постоянно се повтаря: великите творби са визуални форми, които ни убеждават в неподвластната на времето адекватност. Фактът, че някои форми, предадени по особен начин от създателите си, прекосяват историята на изкуството и, проявяващи се филигранно в индивидуалния гений, съставят безбройните лица на универсалния гений, има нещо дълбоко вълнуващо. Какво съответствие може да има между една картина на Клаас, на Рафаело, на Рубенс или на Хопър? Въпреки разнообразието на сюжетите, на материалните носители и техниките, въпреки нищожеството и ефимерността на съществувания, принадлежащи на едно-единствено време и на една-единствена култура, въпреки единичността на всеки поглед, който винаги вижда само онова, което възможностите му позволяват, и страда от бедната си индивидуалност, геният на великите художници е проникнал до сърцето на тайната и е извадил наяве под различен външен вид една и съща възвишена форма, която търсим във всяко художествено произведение. Какво общо има между картините на Клаас, Рафаело, Рубенс и Хопър? Окото намира в тях, без да я търси, форма, която събужда усещане за адекватност, защото всеки я вижда като самата същност на красивото, без вариации, резерви, контекст, усилие. А в натюрморта с лимона, без да се свежда до майсторството на изпълнението, събуждайки чувство за адекватност, чувството, че това трябва да бъде точно така, позволяващо да усетим мощта на предметите и техните взаимодействия, да задържим в погледа си тяхната взаимна връзка и магнетичните полета, които ги привличат или отблъскват, неизразимата връзка, която ги обединява и създава сила — тайната и необяснима вълна, родена от напрежението и равновесието на конфигурацията — събуждайки следователно чувството за адекватност, разположението на предметите и ястията достигаше до всеобщност в частното: до вечността на адекватната форма.
11
Съществуване без времетраене
За какво служи изкуството? За да ни даде кратка, но блестяща илюзия за камелия, отваряйки във времето емоционална пукнатина, която не може да се сведе до животинската логика. Как се ражда изкуството? От способността на ума да извайва областта на чувствата. Какво прави изкуството за нас? То оформя и придава видимост на емоциите ни и заедно с това им поставя печата на вечността, който носят всички творби, съумели чрез особена форма да въплътят всеобщността на човешките афекти.
Печатът на вечността… Какъв отсъстващ живот внушават на сърцето ни тези ястия, тези чаши, тези килими и бокали? Несъмнено отвъд картината протича шумният и скучен живот, този безкраен и безсмислен бяг, настръхнал от проекти — но вътре в нея се разполага пълнотата на един застинал момент, изтръгнат от времето на човешката алчност. Човешката алчност! Не можем да спрем да желаем и това ни възвеличава и убива. Алчността! Тя ни носи и ни разпъва на кръст, като всеки ден ни отвежда на бойното поле, където предишната вечер сме били победени. Но огряно от слънцето, то отново ни се струва терен за завоевания и ни подтиква, макар че утре ще умрем, да изграждаме империи, обречени да станат на прах, сякаш знанието ни за бъдещото им рухване няма значение за жаждата ни да ги построим сега, а ни дава сили да искаме още и още това, което не можем да притежаваме, и призори ни захвърля на тревата, покрита с трупове, затрупвайки ни до деня на смъртта с проекти, които завършваме и започваме безспир. Но толкова е уморително да желаеш постоянно… Скоро у нас се появява стремеж към удоволствие без търсене, мечта за блажено състояние без начало и без край, в което красотата няма вече да бъде нито проект, нито цел, а ще стане очевидната реалност на нашата природа. Това състояние е изкуството. Нима е трябвало аз да подредя тази маса? Нужно ли е да желая тези ястия, за да ги видя? Някъде другаде някой е пожелал тази закуска, стремил се е към тази минерална прозрачност и е предвкусвал насладата да погали с език солената мекота на стрида с лимон. Бил е нужен този проект, затворен в стотици подобни и създаващ хиляди други, това намерение да се приготви и вкуси закуска с морски дарове — този проект на друг човек, за да се оформи платното.