Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— О, да — каза сухо тя, — виждам, че връзката ви е строго професионална.
Намръщих й се.
— Да не си подслушвала?
— Прости ми, но с Ромео проведохте малката си tête-à-tête16 в апартамент с тънки стени.
— Ако имаш да ми казваш нещо, давай — предложих.
— Аз ли? — намръщи се Изи. — Не ми влизаше в работата, нали така?
— Точно така.
— Правилно. Затова просто ще си запазя мнението за себе си.
Извъртях очи.
— Давай, Изобел.
— Вече си мислех, че никога няма да попиташ — тя седна до мен на дивана. — Знаеш ли, Джулия, когато някое насекомо за пръв път види прекрасното пламъче на запалката, то му прилича на Господ. Съзре ли го за втори път, хуква в обратна посока.
— Първо, не ме сравнявай с комар. Второ, комарът полита в друга посока, не хуква. И трето, няма втори път. Насекомото е мъртво.
Изи се подсмихна.
— Голям адвокат си се извъдила.
— Няма да позволя Камбъл да ме повали.
— Тогава поискай да те сменят.
— Това не ти е флотът — притиснах към гърдите си една от възглавниците на дивана. — Не мога да го направя, не и сега. Ще си помисли, че съм слабачка и не съумявам да управлявам професионалния си живот заради някакъв глупав, нелеп, младежки… инцидент.
— Наистина не успяваш — подчертава Изи и поклаща глава. — Той е егоистичен тъпанар, който за секунди ще те сдъвче и изплюе, а ти притежаваш ужасен архив на влюбвания в негодници, от които би трябвало да избягаш с писъци. На мен пък не ми допада мисълта да седя и да те слушам как се опитваш да убедиш сама себе си, че вече не изпитваш нищо към Камбъл Александър, след като прекара последните петнайсет години в опити да запълниш дупката, която той остави в теб.
Втренчих се в сестра си.
— Ау!
Тя сви рамене.
— Май съм имала да ти казвам доста неща.
— Всички мъже ли ненавиждаш или само Камбъл?
Изи се замисли над въпроса.
— Само Камбъл — отвърна най-после.
В момента единственото ми желание бе да остана сама в дневната си, за да хвърлям разни неща: дистанционното, стъклената ваза или най-добре сестра си. Но сърце не ми даваше да изгоня Изи, след като се бе нанесла само преди часове. Станах и взех ключовете си от плота.
— Излизам — казах й. — Не ме чакай.
Не си падам много по партитата, затова не посещавах „Котката на Шекспир“ особено често, макар да е само на четири пресечки от апартамента ми. Барът беше тъмен, претъпкан и миришеше на пачули и ръкавици. Проправих си път навътре, седнах на столче и се усмихнах на мъжа, който седеше до мен.
Бях в настроение да се натисна на най-задния ред в някой киносалон с мъж, който не ми знае името. Исках трима да се сбият за честта да ми купят питие.
Желаех да покажа на Камбъл Александър какво е пропуснал.
Господинът до мен имаше небесносини очи, черна опашка и усмивка като на Кари Грант. Кимна ми учтиво, извърна се и започна да целува беловлас мъж по устата. Огледах се и видях това, което не бях забелязала при влизането: барът беше пълен с мъже, които танцуваха, флиртуваха и се натискаха.
— Какво да ви донеса? — барманът имаше яркорозова коса и халка на носа.
— Това е гей бар?
— Не, офицерският клуб в Уест Пойнт. Искате ли да пиете нещо или не?
Посочих над рамото му към бутилка текила и той посегна към чашите.
Зарових в портмонето си и извадих петдесетдоларова банкнота.
— Цялата бутилка — погледнах надолу към нея и се намръщих. — Обзалагам се, че Шекспир дори не е имал котка.
— Кой ви е скапал настроението? — попита барманът.
Присвих очи и се втренчих в него.
— Вие не сте гей.
— Разбира се, че съм.
— Ако се съди по миналото ми, навярно, ако бяхте гей, щяхте да ми се сторите привлекателен. Само че… — погледнах към заетата двойка до мен и свих рамене към бармана. Той пребледня и ми върна петдесетачката.
Пъхнах я обратно в портмонето си. — Кой казва, че приятелство не се купува? — промърморих.
След три часа бях единственият човек, останал в бара, ако не броим Севън17, както се бе прекръстил барманът миналия август, когато бе решил да се отърве от товара на името „Нийл“, какъвто и да беше той. „Севън“ не означаваше абсолютно нищо, призна ми, и това му харесвало.
16
Среща насаме (фр.) — бел.прев.
17
Седем (англ.) — бел.прев.