Споделен живот

Джулия

Колата на Брайън Фицджералд е пълна със звезди. На мястото до шофьора има морски карти, а между двете ни седалки са наблъскани таблици; задната седалка е убежище за ксерокопия на снимки на мъглявини и планети.

— Извинявайте — изчервява се той. — Не очаквах компания.

Помагам му да ми разчисти място и докато го правя, вдигам карта, нашарена с дупчици.

— Какво е това? — питам.

— Звезден атлас — обяснява и вдига рамене. — Нещо като хоби.

— Като малка се опитах да кръстя всяка звезда на небето на някой от роднините си. Плашещото е, че когато заспах, имената все още не бяха свършили.

— Ана е кръстена на галактика — уточнява Брайън.

— Значително по-хубаво, отколкото да си кръстен на някой светец — отвръщам замислено. — Веднъж попитах майка си защо блестят звездите. Тя отвърна, че били нощни лампи, та ангелите да се ориентират по светлината им в рая. Попитах и баща си, а той започна да говори за газове и по някакъв начин свързах двете неща и реших, че храната, която Бог поднася в рая, кара ангелите многократно да се отбиват в банята посред нощ.

Брайън избухва в смях.

— А аз се опитвах да обясня на децата си за атомния синтез.

— И успяхте ли?

Замисля се.

— И тримата навярно могат да намерят Голямата мечка със затворени очи.

— Впечатляващо. На мен всички звезди ми изглеждат еднакви.

— Не е толкова трудно. Забелязвате някоя част от съзвездие — например пояса на Орион — и внезапно става по-лесно да откриете Ригел на крака му и Бетелгейзе на рамото му — поколебава се. — Но деветдесет процента от Вселената се състои от вещества, невидими за нас.

— Тогава откъде сте сигурен, че съществуват?

Спира на червения светофар.

— Тъмната материя оказва гравитационен ефект върху другите предмети. Не я виждаме, не я усещаме, но можем да забележим как нещо се привлича в посока към нея.