![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/1/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
Като сдържаше гаденето си, Лорн се поколеба да пристъпи към леглото.
Ерклант II втори лежеше там с гола глава, дългите му сиви коси падаха от двете страни на лицето му с хлътнали бузи, изпъкнали скули и безплътни устни. Костеливите му ръце почиваха върху чаршафа, беше съвършено неподвижен, с притворени клепачи и затворена уста. Единственият знак, че е жив, беше свистящото му дишане, което повдигаше гърдите му, чиито кости изпъкваха под нощницата.
Върховният крал отвори очи и обиколи с поглед полумрака, в който стоеше Лорн.
— Лорн? — продума кралят.
Гласът му беше слаб и дрезгав.
— Лорн? — повтори той. — Ти ли си?
— Аз съм — отговори Лорн, като направи крачка напред.
— Приближи се, синко. Приближи се…
Лорн пристъпи сред гнусната смесица от ухание на тамян и мъртвешка смрад. От двете страни на леглото горяха свещници; които за миг го заслепиха. Премигна, за да успокои очите си.
— Аз… Щастлив съм да те видя отново, Лорн.
— Благодаря, сир.
— Когато разбрах, че убийци са се опитали да те убият, аз… много се изплаших за теб… И дори когато Алан ми каза, че ще симулира смъртта ти, ти… не се беше оправил, нали?
— Не.
— Алан… Алан се страхуваше, че никога няма да оздравееш от… от твоите… рани… Огънят. Пироните. Пробождането с меча… — кралят трябваше да спре, за да си поеме въздух. — Върна ли си напълно силите?
— Да.
— Добре, добре. Това ме прави щастлив.
След тези думи Върховният крал замълча. Тогава Лорн видя меча, нагръдника и шлема му с корона в един ъгъл и това събуди любопитството му. Дали кралят хранеше илюзията, че отново ще носи тези оръжия? Или те бяха воинските останки от една безвъзвратно отминала епоха? Ерклант бе бил велик крал. Победоносен крал, който беше водил армии в битка и сам се беше бил наравно с всички. Крал, чието царуване бе славно.
Заслужаваше ли този крал да умре така? И тук?
Може би, в крайна сметка.
— Искам — поде отново Върховният крал — да ти възложа… една мисия. Искам да пазиш… Алан.
— Алан? — учуди се Лорн.
— Той… Той е все още твой приятел, нали?
— Да, така е. Но от какво трябва да го пазя?
Кралят въздъхна и каза съвсем тихо:
— От него, на първо място…
И после по-високо:
— Аз умирам, Лорн. Преживях последната си зима…
— Сир, вие…
— Не! Аз… Зная го. Така е… И това е много добре…
Върховният крал замълча и изведнъж сякаш се отнесе, не беше там. Дали мислеше за смъртта като скорошно освобождение? Ако беше така, то погледът му никак не беше ведър.
— Валя ли? — попита Върховният крал полугласно.
— Извинете, сир?
— Тази нощ. Валя ли?
— Вчера вечерта валя.
— Какъв беше? Какъв… Какъв беше дъждът?
Накрая Лорн разбра.
Върховният крал се тревожеше от белите дъждове, които — според оракулите — бяха предупреждения, които му отправяше Ейрал, Драконът на познанието и на светлината.
— Беше ситен и прозрачен — каза Лорн.
— Наистина ли?
— Да, сир.
Върховният крал изглеждаше доволен. Направи знак на Лорн да се наведе към него и — с дъх, който сякаш идваше от гроб — му каза на ухото:
— Питам теб, защото те… невинаги ми казват всичко… Дори Норфолд. За… За мое добро, разбираш ли? Искат… Искат да ме пощадят.
Лорн кимна, че разбира, преди да се изправи.
— Но това е добре — продължи кралят. — Добре е… Ако вчера не е валял бял дъжд, то… то значи, че Белият дракон е доволен.
Лорн присви очи.
До такава степен ли вярваше Върховният крал на предзнаменованията? Доколкото Лорн знаеше, „белите дъждове на Ейрал“ можеше да са просто дъждове, примесени с пепел. В закрилящите планини имаше стари, угаснали вулкани. Склоновете на някои от тях оставаха покрити с пепел, а понякога ветровете духаха много силно и вдигаха вихрушки. Тогава до облаците се вдигаха сиво-бели колони от пепел.
— Каквото и да си мисли Норфолд — каза кралят, — знаех, че постъпвам добре, като отново те повиках… Ейрал… Ейрал Белият мисли като мен…
Закашля се.
Суха, слаба кашлица, която обаче го умори и го принуди да замълчи и да изчака дишането му да се успокои.
Лорн чакаше и разсеяно разтриваше белязаната си ръка.
— Вземи… Вземи онази табуретка, синко. И седни тук. Близо до мен… Това, което искам да ти кажа, е важно… а силите вече не ми стигат.
Лорн отиде да вземе табуретката, която Ерклант II му сочеше с костеливия си пръст. Донесе я до леглото и я възседна, наведен напред, за да може да чува шепнещия глас на Върховния крал.
— Когато… Когато умра — каза кралят, — Върховното кралство ще потъне във война. Това… Това е написано… Вътрешна война. А може би и външна война.
— Срещу Иргаард?
Върховният крал отпъди въпроса с неопределен жест.