Върховното кралство [Наследникът]

Хурст остана на входа на гробището, докато Лорн отиде да се поклони на гроба на баща си.

Гробът беше настрани, в малкото гробище на квартала на шпагите и беше съвсем скромен. Каменна паметна плоча. Издълбано име. Дата. Това беше малко за кралски оръжеен майстор, който — най-верен сред верните — беше посветил живота си на Върховния крал, беше проливал кръвта си за него по бойните полета и беше негов приятел. Но това беше всичко, на което можеше да се надява един луд старец, когото искаха да забравят колкото се може по-бързо.

Когато се върна от Далрот, Лорн не бе събрал смелост да иде на гроба на баща си. Баща му беше починал по негова вина, докато той беше в затвора, и той го знаеше. Защото след арестуването и осъждането му баща му непрестанно се бе мъчил да получи преразглеждане на процеса. Беше убеден в невинността на сина си и се беше борил. Къде бяха доказателствата, които осъждаха Лорн? Къде бяха свидетелите, които го обвиняваха? Впрочем процесът беше протекъл при затворени врати, за да бъдат запазени държавните тайни, включително договора, който Върховното кралство се готвеше да подпише с Иргаард. Така че бащата на Лорн навсякъде се беше сблъскал с една и съща стена. С едно и също мълчание. След дълги постъпки и молби накрая се беше уморил, после беше полудял. Малко по малко всички му обърнаха гръб. Не му ли беше достатъчно, че е баща на предател? Трябваше ли на всичкото отгоре да прави и скандал? Дори самият Върховен крал публично се бе отрекъл от него, но това не го бе накарало да е откаже. Беше се разорил и изтощил.