Върховното кралство [Наследникът]

Когато пристигна в Закрилящите планини, Лорн трябваше да намали скоростта и да лети по-ниско, за да не се изгуби. Следваше долини, които ставаха все по-тесни, премина все по-високи клисури. Първата нощ прекара в една разрушена наблюдателна кула. Следващата нощ се подслони в друга кула в началото на един проход, която беше в по-добро състояние, но все така пуста. Никой вече не наблюдаваше, нито пък бранеше планините, където на времето първият Върховен крал се беше оттеглил с последните си отряди, за да даде отпор на Дракона на сянката и забравата. Героичните времена на Войните на мрака бяха далеч. Пет века бяха минали. Днес светът вече не беше заплашен от разрушение. Драконите на Ада бяха победени, а Божествените дракони — макар че оставаха почитани — вече не царуваха над Имелор, с изключение на Черната хидра в Иргаард.

Но Върховното кралство беше в упадък.

И независимо че крал Ерклант II все още живееше в Цитаделата, построена от славния му дядо, той беше само един умиращ старец, неспособен да царува и заобиколен от стотината членове на своята Сива гвардия. Казваха, че тази дълга агония се дължи на Голямото зло. Според една легенда, записана в Хрониките, то поразяваше кралете, извършили ужасна грешка. Жестоко престъпление. Светотатство, водещо до изпълнението на съдбата. Но тази грешка, каквато и да беше, се отразяваше върху Върховното кралство. Докато не бъдеше поправена, тя щеше да бъде причината за страданията на Върховния крал, но и за размириците в кралството.

На третия ден Лорн стигна до края на своето пътуване.

Сред остри скали — все по-голи, по-високи и по-близки — той прелетя над няколко крепостни стени, преди да стигне до Цитаделата и да кацне на една тераса на Кралския дворец. Тя беше отчасти издълбана в скалата, на която се опираше крепостта. Извисяваше се над останалата част от Цитаделата, чиито укрепени квартали преминаваха в градини, стигащи до първата крепостна стена.

Лорн беше очакван от капитан Норфолд и десетина сиви гвардейци с шлемове, всичките застанали за почест. Скочи от седлото, погали врата на животното и повери юздите на един змеяр, дошъл да се погрижи за него.

— Погрижете се добре.

— Аргорски, нали? — каза човекът, като се възхищаваше на змея с поглед на познавач.

— Да. И вече десет дни лети.

— Великолепен е. Но не се тревожете, добре ще се погрижим за него.

— Убеден съм в това.

Без да знае как трябва да го разбира, змеярят смръщи вежди, докато гледаше как Лорн се отдалечава и поздравява капитана на Сивата гвардия.

— Норфолд.

— Кралят ще ви приеме утре, рицарю. Тези мъже имат заповед да ви придружат до стаята ви.

— И няма никакво съмнение, че ще я изпълнят безотказно.

Норфолд не отвърна. Обърна се и тръгна, без да крие нищо от омразата и презрението, които Лорн му вдъхваше. Върховният крал му беше наредил да посрещне Лорн. Той го беше направил, също както щеше да се подчини, ако заповедта беше да ескортира Лорн в територията на гелтите и да го пази на всяка цена. Но това не означаваше, че трябва да го цени, нито дори да се прави, че го цени. Норфолд беше мъж на честта и дълга и сега, когато беше на повече от петдесет години, се оказваше съвършено неспособен да прикрива чувствата си.