![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/1/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
— Иргаард. Алгера. Вестфалд — рече той отегчено. — Няма никакво значение…
Лорн се сепна.
Кралица Селиан беше алгерска принцеса. Що се отнася до Вестфалдската империя, тя беше в мир с Върховното кралство от дълго време. Защо обаче Алгера или Вестфалд щяха да обявят война на Върховното кралство?
— Когато войната избухне, Алан ще има нужда от съюзници… Сигурни съюзници. Верни… Но най-вече от смели съюзници. Като теб… Ще трябва да го пазиш от враговете му. Но и от него самия. И… И от кралицата… — кралят се оживи и хвана Лорн за ръкава. — Всичко е заради проклетото пророчество, знаеш ли? Кралицата смята, че Алан… Но ти не бива да го позволяваш… Ти… Не бива!
Върховният крал замълча.
Лорн наблюдаваше без никакво съчувствие този умиращ старец и се питаше дали му беше известно точното положение на неговото кралство. Дали знаеше поне коя година беше, и ако беше така, имаше ли някаква представа за интригите и амбициите, които подкопаваха Върховното кралство? За политическите и религиозните разделения, които заплашваха да го разкъсат? За заплахата, която представляваше Иргаард? Разбира се, кралят беше информиран. Но дали му казваха всичко и дали разбираше всичко, което му докладваха? Това, което научаваше сутринта, не го ли беше забравил на обяд, преди да си спомни за него вечерта като за някакъв далечен сън. Селиан обичаше Алан. Публична тайна беше, че го предпочиташе неизмеримо пред Ирдел — който не беше неин син — и че беше готова на всичко за него. Как можеше да иска да му навреди? Лорн се съмняваше в ясния разум на Ерклант II. Дори се съмняваше в умственото му здраве. След като беше опустошило тялото му, Голямото зло като че ли беше обзело и ума му.
— Ти… Ти ще разбереш — каза Върховният крал, сякаш беше прочел мислите на Лорн.
Посочи въжето, което висеше на една от колоните на голямото му легло.
— Моля те, повикай ги вместо мен.
Лорн дръпна въжето и почти веднага влезе един слуга, като носеше пергамент, сложен върху поднос. Слугата се поклони и подаде подноса на Лорн.
Лорн се поколеба.
— Вземи — каза кралят. — Това… е за теб…
Лорн взе пергамента, чийто огромен печат от черен восък висеше на яркочервена панделка. Тогава видя пръстена, който беше останал на подноса.
Беше ониксовият пръстен с герб на Първия рицар на Кралството.
— И пръстена също — каза Върховният крал. — Вземи го.
Лорн се подчини, но не сложи пръстена на пръста си.
— Това е декларация — обясни кралят, докато слугата излизаше толкова дискретно, колкото беше влязъл. — Подписана от моята ръка. Официална. Само… Само от теб зависи да я направиш обществено достояние.
Лорн счупи печата с трепереща ръка.
После отгърна пергамента, наклони го към светлината на един свещник и в полумрака разчете няколко реда, които започваха така: „Аз, Ерклант II, Върховен крал по рождение и по волята на Боговете, тържествено заявявам…“
Лорн го прочете.
После, като се сдържаше, вдигна очи към Върховния крал:
— Какво…? Какво означава това?
— Истината, Лорн. Ти… Ти си мой син.
— Не.
— Лорн, ти…
— Не!
— Това е… самата истина, Лорн. Майка ти и аз се обичахме и…
— Замълчете — каза Лорн, като чувстваше, че го обзема гняв.
Но кралят не чуваше. Или не разбираше. Изгубен в мъглите на едно минало, което го измъчваше, говореше, без да чува:
— Една нощ… Само една нощ…
— Млъкнете — извика Лорн, в чиито светли очи гореше мрачен огън. — Умолявам ви.
— И сега моята кръв тече във вените ти…
— Млъкнете! — изведнъж изкрещя Лорн. — Млъкнете, преди да съм ви…
Без да се усети, беше станал и беше хванал Върховния крал за яката на нощницата. Пиян от бяс, за малко щеше да удари този луд дъртак с юмрук, когато чу:
— Лорн! Дръпнете се!
Рязко се извърна.
Норфолд беше влязъл в стаята с меч в ръка.
— Отстъпете! — заповяда той. — Дръпнете се от леглото.
Като се сдържаше с огромна мъка, Лорн се подчини.
Сивите гвардейци влизаха след капитана си, който се приближаваше към Лорн внимателно, без да откъсва очи от неговите, както се приближава диво животно, което знаеш, че е готово да скочи.
— Мечът ви — каза Норфолд.
Лорн се усмихна.
— Не — чу се да отговаря. — Не и този път.
— Мечът ви, рицарю — настоятелно повтори Норфолд.
Лорн извади меча си.
— Ела да го вземеш.
В мрака на пещерата един дракон се надигна въпреки дългите, тежки окови от аркан, които го впримчваха, и като разпери старите си кожени криле под скалистия свод, нададе рев, който разтърси дълбините на планината и събуди Тъмнината.
Лорн дойде в съзнание, когато почувства, че някой го слага да седне и поднася прясна вода към пресъхналите му устни. Измърмори нещо, отпи малко, измърмори още веднъж и отблъсна купата с трепереща ръка, преди да отвори очи.