Берлински дневник ((Зимата 1932–1933))
- Автор: Ишервуд Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Пейкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Берлински дневник ((Зимата 1932–1933))». Краткое содержание книги:
— Но какво в същност можете да направите за тези момчета? — попитах го аз.
— Много малко. Учим ги на занаят. По-късно се опитваме да им намерим работа — което е почти невъзможно. Ако работят някъде в района, ще могат да спят тук… Директорът вярва, че само християнската религия е в състояние да промени живота им. Страхувам се, че не мога да разбера това. Въпросът не е толкова прост. Боя се, че повечето от тях ако не могат да си намерят работа, ще започнат да вършат престъпления. В края на краищата на хората не може да се заповядва да гладуват.
— Няма ли друг избор?
Бринк стана и ме поведе към прозореца.
— Виждате ли онези две сгради? Едната е фабриката, другата е затворът. За момчетата от този район по-рано имаше две възможности… Но сега фабриката фалира. Следващата седмица ще я закрият.
Тази сутрин отидох да видя клуба на скаутите, който служи и за редакция на тяхното списание. Редакторът и командир на скаутската дружина, чичо Петер, е мършав мъж на средна възраст, който има лице с цвят на пергамент и дълбоко хлътнали очи. Облечен е в кадифено яке и къси панталони. Той очевидно е идолът на Руди. Руди спира да говори само когато чичо Петер има да каже нещо. Те ми показаха десетки фотографии на момчета, снимани отдолу нагоре, за да изглеждат като епични гиганти, в профил, на фона на огромни облаци. В списанието има статии за лов, откриване на следи и приготвяне на храна. Всички те са написани в свръхентусиазиран стил и се чувствува някаква странна нотка на истерия, сякаш действията, които се описват, са част от религиозен или еротичен ритуал. С нас в стаята имаше още десетина момчета, и всички те бяха героично полуголи — носеха най-късите къси панталони и най-тънките ризи или потници, въпреки че времето беше толкова студено.
След като разгледах снимките, Руди ме заведе в салона на клуба. По стените се спускаха дълги цветни знамена, избродирани с инициали и мистериозни тотемни емблеми. В единия край на стаята имаше ниска маса, покрита с пурпурна покривка с бродерия — нещо като олтар. На масата бяха поставени свещи в месингови свещници.
— Запалваме ги в четвъртък — обясни Руди, — когато провеждаме нашите скаутски разговори около огъня. Тогава сядаме в кръг на пода, пеем песни и си разказваме истории.
Над масата със свещниците имаше нещо като икона — рисунка на млад скаут, неземно красив, непоколебимо втренчен в далечината, със знаме в ръка. Чувствувах се крайно неловко тук. Извиних се и напуснах колкото може по-скоро.
На по-горния етаж, в едно кафене, седи млад нацист с момичето си. Обсъждат бъдещето на партията. Нацистът е пиян.
— О, зная, че непременно ще победим — възкликва възбудено той, — но това не е достатъчно! — Удря с юмрук по масата: — Трябва да се лее кръв!
Момичето гали успокояващо ръката му. Опитва се да го накара да се прибере в къщи.
— Разбира се, мили, ще се лее — гугука тя утешително. — Фюрерът обеща това в нашата програма.
Днес е „Сребърна неделя“. Улиците са изпълнени с купувачи. По цялата „Тауенцинщрасе“ мъже, жени, момчета продават картички, цветя, песнопойки, помада за коса, гривни. Коледни дръвчета са струпани за продан в централната пътека между трамвайните линии. Мъже в униформата на СА дрънчат с кутиите си за волни пожертвования. В страничните улички чакат камиони, пълни с полицаи, защото всяка голяма тълпа днес е в състояние да направи политически бунт. От Армията на спасението са поставили голяма осветена елха на „Витенбергплац“, със синя електрическа звезда на върха. Около нея бяха застанали група студенти и правеха саркастични забележки. Сред тях разпознах Вернер от „комунистическото“ кафене.
— Следващата година по това време — каза Вернер — тази звезда ще е сменила цвета си! — Той силно се изсмя — беше развълнуван и имаше нещо истерично в държането му. Каза ми, че предишния ден бил преживял голямо приключение: — Разбирате ли, трима другари и аз решихме да направим демонстрация на трудовата борса в Нойкьолн. Аз трябваше да говоря, а другите щяха да се грижат да не бъда прекъсван. Отидохме там към десет и половина, когато има най-много хора. Разбира се, бяхме обмислили всичко предварително — всеки от другарите трябваше да пази една от вратите, за да не може никой от служителите да излезе навън. Стояха вътре, натъпкани като зайци… Знаехме, разбира се, че няма да можем да им попречим да извикат полицията по телефона. Бяхме пресметнали, че разполагаме с шест-седем минути… И така, веднага щом вратите бяха залостени, аз скочих на една маса. Крещях каквото ми дойдеше на ума — нямам представа какво точно съм казал. Те обаче го харесаха… След половин минута така се развълнуваха, че съвсем се изплаших. Страхувах се, че ще нахълтат в канцеларията и ще линчуват някого. Имаше страхотна олелия, честна дума! Но точно когато настъпи истинското оживление, дойде един другар отдолу да ни каже, че полицията била вече там — тъкмо слизали от колата си. Така че трябваше да си обираме крушите… Мисля, че щяха да ни пипнат, но тълпата беше на наша страна и не ги пускаше вътре, докато не излязохме през другата врата на улицата… — Вернер свърши, като едва си поемаше дъх. — Казвам ви, Кристофър — добави той, — капиталистическата система не може да просъществува още дълго. Работниците са се раздвижили!