Берлински дневник ((Зимата 1932–1933))
- Автор: Ишервуд Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Пейкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Берлински дневник ((Зимата 1932–1933))». Краткое содержание книги:
Не можех обаче да си позволя да нямам нищо общо с Руди. Той се насади до мене на масата и веднага започна да говори с ураганен ентусиазъм. Любимата му дума е „Knorke“: „О, готино!“ Той е следотърсач. Искаше да научи нещо за английските скаути. Дали имат авантюристичен дух.
— Всички германски момчета имат авантюристичен дух. Авантюризмът е готино нещо. Нашият командир на скаутския отряд е готин мъж. Миналата година отиде в Лапландия и живя в една хижа цяло лято, сам… Вие комунист ли сте?
— Не. А вие?
Руди беше огорчен.
— Разбира се! Тук всички сме комунисти… Ще ви дам назаем няколко книги, ако желаете… Трябва да дойдете да видите нашия клуб. Готин е… Пеем „Червено знаме“ и други забранени песни… Ще ме учите ли английски? Искам да науча всички езици.
Попитах дали има момичета в неговата скаутска група. Руди беше така поразен, сякаш бях казал нещо неприлично.
— Жените не ги бива за нищо — каза той с горчивина. — Те развалят всичко. Нямат авантюристичен дух. Мъжете се разбират много по-добре без тях. Чичо Петер (това е нашият командир) казва, че жените трябва да си стоят в къщи и да кърпят чорапи. Това е всичко, за което ги бива!
— И чичо Петер ли е комунист?
— Разбира се! — Руди ме изгледа подозрително. — Защо питате?
— О, никаква специална причина — бързо отговорих аз. — Може би го бъркам с някой друг…
Този следобед пътувах до изправителното училище, за да посетя един от моите ученици — хер Бринк, който е преподавател там. Той е широкоплещест дребен мъж с рядка, безжизнена руса коса и кротки очи. Има изпъкналото, прекалено голямо чело на германски интелектуалец-вегетарианец. Обут е в сандали и носи риза с отворена яка. Намерих го във физкултурния салон, където обучаваше клас от умствено недоразвити деца. Изправителното училище прибира както умствено недоразвити, така и малолетни престъпници. С известна тъжна гордост ми показа различните случаи: едно момченце страдаше от наследствен сифилис — беше с ужасно кривогледство; едно друго, дете на възрастни пияници, не можеше да спре да се смее. Катереха се по шведската стена като маймунки, като се смееха и бърбореха и изглеждаха много щастливи.
След това отидохме в работилницата, където по-големите момчета в сини комбинезони (всичките осъдени престъпници) правеха обувки. Когато Бринк влезе, по-голяма част от момчетата вдигнаха поглед и се усмихнаха. Само няколко от тях изглеждаха мрачни. Но аз не можех да ги погледна в очите. Чувствувах се ужасно виновен и засрамен: в този момент сякаш се бях превърнал в единствения представител на техните тъмничари, на капиталистическото общество. Питах се дали някой от тях не е бил в същност арестуван в „Казино Александер“ и дали не ме е познал. Обядвахме в стаята на старшата сестра. Хер Бринк се извини за това, че ми предлага същата храна, каквато ядяха и момчетата — картофена супа с две наденички, чиния с ябълки и компот от сини сливи. Възразих — от мене несъмнено се очакваше да възразя, казвайки, че е много хубава. И все пак при мисълта за момчетата, които трябваше да ядат такава храна или каквато и да било друга, в тази сграда, всяка хапка засядаше на гърлото ми. Храната в едно учреждение има неописуем и може би напълно въображаем вкус. (Един от най-ярките и неприятни спомени от моя собствен училищен живот е споменът за миризмата на обикновен бял хляб.)
— Нямате нито решетки, нито заключени врати — отбелязах аз. — Мислех, че ги има във всички изправителни училища… Вашите момчета не бягат ли често?
— Почти никак — отговори Бринк. Това признание сякаш го накара да се почувствува направо нещастен и той уморено оброни глава. — Къде да избягат? Тук е лошо. Но в къщи е още по-лошо. Повечето от тях знаят това. — Нямат ли някакъв вроден инстинкт за свобода?
— Да, имат. Момчетата обаче скоро го загубват. Системата им помага да го загубят. Май у немците този инстинкт изобщо не е много силен.
— В такъв случай сигурно нямате особени неприятности?
— О, да. Но и понякога… Преди три месеца се случи нещо ужасно. Едно момче откраднало балтона на друго момче. Помоли за разрешение да отиде в града — това е позволено — и може би е искал да го продаде. Обаче собственикът на балтона го проследил и се сбили. Той взел един голям камък и го хвърлил по другото момче. А то, чувствувайки се засегнато, нарочно замърсило раната с кал, надявайки се, че тя ще се влоши и това ще му помогне да избегне наказанието. Раната наистина се влоши. След три дни момчето почина от натравяне на кръвта. А когато другото момче научило за това, то се самоубило с кухненския нож… — Бринк въздъхна тежко: — Понякога почти губя надежда — добави той. — Сякаш съществува някакво зло, болест, която заразява целия свят днес.