Остриетата на Кардинала [bg]

Седнал на първото стъпало на външното каменно стълбище в двореца на Ястреба, Марсиак скучаеше и играеше сам на зарове, когато чу силно удряне по входната врата. Той повдигна глава, видя господин Гибо, който, куцукайки с дървения си крак, прекоси двора, за да отиде да провери кой пристига. В същото време Алмадес се появи на отворения прозорец.

Малко по-късно през вратичката, предназначена за пешеходци, влезе някаква жена. Доста висока, слаба, облечена в сиво и червено, тя носеше рокля, чиито поли бяха повдигнати от дясната страна. Под тях се показваха мъжки панталони до коленете и ботуши. Широката ѝ шапка беше украсена с две големи щраусови пера — едното бяло, а другото алено. Имаше и воалетка, която скриваше лицето ѝ, за да го предпази от прахта, полепваща по всеки, предприел дълго пътуване с карета по неравните пътища. Прозираше устата ѝ, красива, с пълни и тъжни устни.

Без да се интересува от Марсиак, който се приближи до нея, тя погледна към двореца, сякаш се готвеше да го купува.

— Добър ден, госпожо.

Жената се обърна към него и го стрелна с очи, без да отговори.

Но на устните ѝ се появи усмивка.

— С какво мога да ви услужа? — настоя гасконецът.

От прозореца Алмадес избра този миг, за да се намеси.

— Паметта ви не струва, Марсиак. Не разпознавате приятелите.

Смаян, Марсиак присви рамене и свъси вежди, след което даде израз на спонтанната си радост, когато баронеса Дьо Водрьой повдигна воалетката си.

— Анес!

— Добър ден, Марсиак.

— Анес! Ще ми позволиш ли да те целуна?

— Позволявам.

Те се прегърнаха приятелски, независимо че преди да се отдръпне, младата жена трябваше да отблъсне една ръка, която се плъзна по бедрата ѝ. Но удоволствието, което гасконецът проявяваше при срещата, изглеждаше искрено и сърце не ѝ даде да го наруши.

— Какво щастие, Анес! Какво щастие!… Значи ти също ще се присъединиш към нас?

Анес показа пръстена с печат, който беше сложила над ръкавицата си от сива кожа.

— Бога ми — каза тя. — Един ден…

— … винаги! — прекъсна я Марсиак. — Знаеш ли, че често си мислех за теб през тези пет години.

— Наистина ли? Бях ли облечена?

— Понякога! — възкликна кавалерът. — Понякога!

— Доколкото те познавам, това е мил комплимент.

Алмадес, който се беше махнал от прозореца, излезе от вратата на сградата.

— Бъдете добре дошла, Анес.

— Благодаря. Аз също се вълнувам от срещата си с вас. Уроците ви по фехтовка ми липсваха.

— Ще започнем отново, когато желаете.

Докато траеха тези излияния, Гибо сам отвори двете крила на входната порта. Каретата влезе, карана от Балардийо, който скочи от капрата и с лула в устата се усмихна широко. И този път срещата беше весела и приятна, особено между стария войник и гасконеца: двамата имаха общи спомени за опразнени бутилки и обърнати фусти.