Мисия Лондон [bg]
- Автор: Попов Алек
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0551-9
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Мисия Лондон [bg]». Краткое содержание книги:
„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка. Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.“ Христо Кьосев, в. 24 Часа
„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“ Любен Дилов-син, в. „Сега“
„Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома“. Теофил Панчич, „Време“, Белград
„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон“ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли“. Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цюрихер Цайтунг
„Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница“. Алфред Ошвалд, Буккритик
„Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „военните действия“… Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща
Най-сетне вратата хлътна навътре, мярна се униформата на стюардесата и една глава се подаде навън. Всъщност не беше глава, а коса или по-точно косище - ситно сплетено на малки плитчици, които падаха на всички страни. През косата надзърна месест черен нос. Той подуши влажния лондонски въздух и доволно изпръхтя. След него се появи останалата част от тялото. Черният мъж отметна назад гривата си и се втренчи учудено в групичката на посрещаните. Беше атлет - облечен в розово яке и дълга бяла роба, с лъскав медальон на шията. Под мишница носеше стереокасетофон. Дипломатите го зяпаха втрещени: всички очакваха първо да слезе госпожа Селянова заедно със свитата си. Черният мъж се ухили широко и натисна копчето на касетофона. Разнесе се безгрижно реге. Поклащайки се грациозно, той слезе по стълбата, мина покрай редицата от официални лица и рече небрежно:
-Хай!
Представителят на компанията притича чевръсто и го насочи към входа на терминала.
- Нигерийската група - обясни той на посланика, - пътуват транзит през София.
От самолета се изсипаха още десетина африканци, сетне започнаха да се нижат някакви мрачни хорица с внушително количество ръчен багаж. Те стрелваха с неприязън посрещаните и бързо се устремяваха към терминала, за да поемат по пътя на визовата си Голгота. Най-отзад подскачаше един будистки монах с черно куфарче, саронг и сандали на бос крак.
Варадин пропусна шествието да се оттече край него с каменно лице. После отново се втренчи в люка на самолета. Близо минута не се показваше никой освен стюардесата. Хрумна му, че може би трябва да изпрати някого, за да провери какво става. В този момент обаче от вътрешността на самолета сякаш рукна някакво сияние и на прага застана самата госпожа Селянова.
- Ето я! - възкликна Кишев.
От върха на стълбата светът изглеждаше малък и незначителен. Тя пое дълбоко въздух и забрави да издиша по-голямата част от него. Обожаваше този момент! Погледи, изпълнени с трепет, лица, преливащи от възторг! Усещането я зареждаше с адреналин за цяла седмица. Тя се усмихна царствено и постоя още няколко секунди върху най-горното стъпало, наслаждавайки се на ефекта от появяването си. После бавно започна да слиза, като въртеше глава наляво-надясно, сякаш там долу я очакваше необятно ентусиазирано множество. Варадин се втурна да я посрещне.
- Най-сетне! Откога те чакахме! Добре дошла! - произнесе тържествено той, взе ръката й и попита загрижено: - Как пътувахте?
- Сносно - отвърна тя.
Беше средна на ръст, с горделиво лице и сложна прическа, върху която бе закрепена още по-сложна капела. Пухкаво червеникаво наметало обгръщаше раменете й като мантия. В ръка държеше малка чантичка, изработена от кожата на някакво рядко животно. Беше изискана посвоему, принуди се да признае Варадин.
После се дотъркаляха двете й компаньонки, съпруги на политически лица от по-дребен калибър, които също бяха прегърнали каузата на благотворителността и безплатния въздушен транспорт. Подир тях се измъкнаха същинските участници в концерта: две народни певици, гайдар, гъдулар, едно обещаващо сопрано и някакво странно същество, което щеше да изпълни ритуал за викане на дъжд. Последен се тътреше уредникът с тежък сак през рамо. Той беше скулптор и мъкнеше в чантата си фигурка на дакел, излята от бронз. Надяваше се да я продаде по време на краткия си престой в Лондон.
Деворина Селянова се ръкува хладно с дипломатите, пресичайки решително опита на Кишев да я заговори. Повика компаньонките си и съпроводени от Варадин, се отправиха към роувъра. Настъпи кратко объркване, до- като останалите от групата се разпределят по другите коли. Начело на колоната застана полицейски автомобил и ги поведе към ВИП терминала.
- Ще затвориш ли прозореца, че ми духа? - обърна се Селянова към Варадин.
Той се намръщи и вдигна стъклото до половина.
- Целия, ако обичаш! - настоя тя. - Настинала съм. Ти също! - рече тя на шофьора.
Той стрелна тревожно патрона си, но онзи само натисна копчето на стъклото. Шофьорът направи същото.
- Ама на какво мирише тук? - обади се едната компаньонка.
- Да, наистина! На какво мирише? - повтори другата. Деворина Селянова подсмръкна и отсече:
-На нищо!
Варадин въздъхна облекчено.