Странният рицар на свещената книга
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странният рицар на свещената книга». Краткое содержание книги:
Усетих, че се прегърбвам в седлото. Усетих, че съм смъртно уморен. Обърнах лице към Лада. Тя гледаше, без да вярва на очите си, като човек, който сънува. Помислих си: „Какво ли лице щеше да има Доминиканеца? Може би щеше да сияе от тържество. Или и той щеше да наведе глава.“
Казах на Лада:
— Не можем да пресечем тази река от деца. Трябва дачакаме или да заобикаляме. Това шествие е безкрайно като човешката глупост.
В това време върволица конници тръгнаха през рехавите редици на децата. Задминаваха ги и отиваха напред, където — кой знае — би трябвало да пълзи главата на змията. Навеждаха се от седлата към монасите.
Нощувахме в гората в плитка пещера — по-скоро навес от скали. На сутринта долових мирис на пушек. Изправих се и чух далечна врява. Край пещерата притича стадо глигани. Високо горе в скалите тревожно грачеха птици. Казах на Лада:
— Лов. Почакай ме.
Тя седна в постелята от шума и с привично движение оправи косата си. Изглеждаше така, сякаш не бе мигвала.
Тръгнах през гората. Врявата се усилваше. Идваше насреща ми, чуваше се далеч вляво и вдясно. Смаян си помислих, че това са хиляди гончии. Затворих очи, заслепен от своето откритие. Децата. Монасите. Конниците. Дивечът беше Свещената книга. Трябваше да бягам, за да отвлека ловците от Лада.
И аз побягнах. Излязох на широка поляна. Видях ги да излизат срещу мене от гората — деца, деца, само деца. Внезапно вик ме накара да вдигна глава. Кацнал на върха на дърво, десетинагодишен хлапак дереше гърло:
— Еретикът! Еретикът!
Обърнах се и тогава преследвачите ме връхлетяха. Дете се хвърли в краката ми. Залитнах. За миг върху мене се струпа купчина детски тела. Десетки ръце се мъчеха да докопат гърлото ми, косите ми, очите ми. Разкъсаха дрехите ми. Борех се отчаяно и несръчно. Не можех да извадя меча си, не можех да вдигна рогатината. Не можех Да удрям и да убивам деца. Тогава усетих, че изтръгват рогатината от ръцете ми.
Изведнъж останах сам, проснат по гръб върху изровената земя. Някакво хлапе победоносно вдигаше рогатината към небето. Децата вопиеха:
— Прокълнатата книга!
— Желязната тояга!
— Копието на еретика!
— Дайте го!
Никой не ме поглеждаше. Като пенеста вълна на прилив децата поеха през гората. Над главите им светеха на слънцето подхвърлени шапки, торби и тояги както над вълните се вдигат пръски и пяна.
Тъй просто и като на сън загубих Свещената книга.
7.
После — после стояхме пред опожарената къща на албигойците, които ни приеха. Албигойците, които свалиха маските си. Не исках да си спомням страшната нощ. Грееше слънце, развалините бяха измити от падналия дъжд. Тук-таме крехко заленееха стръкове трева. Наистина пепелта е добро място за тревите. Лада най-сетне глухо проговори: — Да си вървим. Ние ги проклехме. И като че ли, щом чу гласа си, сама се смая, че може да говори. Иначе все мълчеше. Тя добави:
— Защо умряха Ясен и Влад?
Мълчах. Тя каза:
— Защо дойде тук? На какво се надяваш?
Казах й:
— На мъртвите.
Някъде тук трябваше да са погребани жертвите от адската нощ. И някой трябваше да идва при гробовете им.
И наистина успях да намеря албигойското гробище — скрито в пущинаците, далеч от очите на Светата църква. То се знае, нямаше кръстове — само огромни камъни. Саркофази, които лежаха направо върху тревясалата земя. Новите жертви бяха заровени край тях, нямаше кой да дяла нови паметници.
Пладне беше, спряхме пред камъните. Изведнъж се вкамених като тях, сякаш видях призрак. Съборен на земята, лежеше гранитен паметник, по страната му, обърната към нас, още чернееше пръст. На камъка, сега легнал по гръб, бе издълбан мъж в цял ръст, висок колкото мене, вдигнал дясна ръка с разперени пръсти. Между ръката му и лицето му ослепително блестеше златен диск. Слънце беше и то светеше. На камъка кацна гълъб и потопи клюн в златото на слънцето. Пиеше вода — ваятелят бе издълбал дълбоко в камъка образа на слънцето и дъждовете го бяха напълнили с бистра вода.
Гълъбът отлетя, приближих се и надвесих лице над слънцето. То грееше. Когато го покри моята сянка, водата зейна като дъно на кладенец — и видях отразено лицето си. По него играеха слънчеви отблясъци. Не можах да се позная — брадясал бях, измършавял, с хлътнали трескави очи и стиснати устни. Това беше лицето на Боян от Земен, огряно от сиянието на кладата.
Тогава зад лицето на Боян изплува лицето на Лада — Боже, колко беше хубава. Отдръпнах се и разтърсих глава, като да се отърва от навъждение. Лада каза:
— Нашият брат посреща изгрева.
Казах й:
— Или изпраща залеза.