Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
— Колко странно, че Баджър не ги е преброил правилно — отвърна Антъни с озадачено изражение. — Всъщност бяха пет, но малки. Чудно ми е наистина как Баджър не ги е преброил точно… Никога досега не е бъркал.
Когато тя се върна от своята стая, той ближеше пръстите си:
— Прекрасно празненство — довери му тя. — Всички са толкова мили и внимателни с мен…
— Трябва да са такива, иначе мама и татко направо ще ги обесят на лампата.
Нямаше как да не се засмее на това.
— Трябва вече да се връщам. Не ти ли е вече време да си лягаш?
— Още не. Спиърс ми разреши тази вечер да остана половин час повече. Поръча ми да наблюдавам преди всичко мъжете и добре да запомня и да си подредя в главата всичко казано или направено от тях, което намирам, че не е правилно. Ще му го кажа утре сутринта.
— Мислиш ли, че твоят татко ще извърши нещо от онези неща, които ще запомниш?
— Питах Спиърс за това, а той ми каза, че моят татко е необикновен и прави изключение от всяко лошо нещо.
Тя го целуна за лека нощ и тръгна надолу по широкото стълбище. Чу, че но входната врата се хлопа с чукалото, и видя как Сампсън, който изглеждаше просто ослепително във великолепното си вечерно облекло, отвори огромните врати. Там стоеше Джеймс, гологлав, а черната му мантия се вееше назад от силния нощен вятър.
— А, ето, че накрая пристигнахте, господарю Джеймс — каза Сампсън.
— Тук ли е онази проклета глупачка, Сампсън?
— Коя проклета глупачка, господарю Джеймс?
— Слушай, не се подигравай с мен, Сампсън. Тя е тук, нали?
— Естествено, че е тук. Къде другаде може да бъде?
Тогава той вдигна глава нагоре и я погледна. После отново върна погледа си върху Сампсън:
— Дукесата и Маркъс май имат празненство?
— Да, но вашето пристигане не би притеснило никого, защото ви очакваха да дойдете. Господин Баджър несъмнено пази вечеря и за вас. През последните три дни винаги ви включва в своя списък. Ние всички обсъждахме това и решихме, че до не повече от седмица сигурно ще се досетите, че тя е дошла тук.
— Кажи ми тогава, че тя е добре, Сампсън.
Тогава Джеси се обади:
— Джеймс.
Той вдигна очи към нея, погледна я мимоходом и обърна взор в другата посока:
— Къде, по дяволите, е тя?
— Джеймс!
Този път той направи няколко крачки напред и пак я погледна:
— Джеси?
— Да?
— Ти не си Джеси. Ти нямаш нищо общо с Джеси, но говориш с нейния глас. Какво си направила с Джеси?
Тя бавно заслиза надолу по стълбите, просто защото нямаше друг избор. Не й се искаше да се препъне от воланите на роклята си и да си счупи врата. А така й се искаше да изтича! Искаше да скочи върху него, да го притисне в обятията си и повече да не го пусне, дори и само за да изяде вечерята на Баджър.
Тя стигна последното стъпало. Той се беше приближил напред и сега стоеше на метър от нея. Гледаше я втренчено.
— Здравей, Джеймс. Изненадана съм да те видя.
Той продължи да я гледа втренчено и безмълвно още доста време:
— Боже мой, просто не мога да повярвам! Само се погледни. Какво си направила със себе си? А, сетих се. Маги е оставила своя отпечатък върху теб.
— Да — каза тя и вирна брадичка. Чувстваше се като кралица, чувстваше се като жена, към която Джеймс Уиндам можеше да изпитва възхищение, а може би дори страстно желание, както към Кони Максуел.
— Всеки остави отпечатък върху мен.
Тя знаеше, че гърдите й са обли и бели, че имат добре видима цепка. Косата й беше прелестно нагласена, водопадът от къдрици, който се диплеше по гърба й, сигурно изглеждаше романтично. От двете страни на лицето й падаше по едно „палавниче“, което почти докосваше раменете й. Беше с червило за устни. През носа й минаваше само една единствена нишка от лунички. Тя се беше погледнала в огледалото, когато се качи в спалнята си. Знаеше, че изглежда не по-малко красива от която и да било от другите жени в Зелената кубическа стая, които сега танцуваха валс. Дори ръцете й бяха станали кадифени от всичките кремове на Маги.
— Изглеждаш нелепо.
Долната й устна направо провисна:
— Какво?
Сампсън се прокашля и любезно се обади:
— Джеймс понякога изпада в настроенията на майка си, Джеси. Мисля, че всъщност искаше да ти каже, че изглеждаш зашеметяващо, както казват французите.
— Нищо подобно, Сампсън — апострофира го Джеймс през рамо. — Ако сега тук беше майка ми, веднага щеше да те сложи на място. Стой настрана и не се бъркай. Слушай сега, момичето ми, какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? Приличаш на някоя изрисувана уличница с това червено мазило, наплескано по цялата ти уста. Още малко, и гърдите ти ще изскочат от роклята, а пък аз досега дори не бях забелязал, че имаш гърди. Или може би просто си ги понадула с носни кърпички? Няма ги и луничките ти… Това пък защо? Да не би през последните два месеца да си стояла затворена в тъмна стая и по носа ти да е отишъл цял декар краставици? А тая ужасна рокля? Та ти едва стъпваш от страх да не се спънеш в тия проклети волани с не по-малко проклетите ти крака, Косата ти пък изглежда така, сякаш си се приготвила да излезеш на сцената в някоя средновековна пиеса. Обзалагам се, че не можеш дори да помръднеш главата си без страх, че ще ти изпопадат фибите и косата ти ще се разхвърчи. Боже мили, ти с фиби на главата си, ти! Какво означава всичко това?