Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс
- Автор: Дефо Даниэль
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Атанасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сполуките и неволите на прочутата Мол Фландърс». Краткое содержание книги:
Написано според нейните собствени спомени.
Лондон, 1722.
Ходех нагоре-надолу из стаята като обезумяла, от време на време сядах, после ставах и пак обикалях безцелно, виках го да се върне и отново се разридавах. Така мина следобедът и към седем часа, когато вече почваше да се здрачава (беше месец август), за моя неописуема изненада той се върна в странноприемницата и влезе направо в стаята ми.
И аз, и той бяхме смаяни до немай-къде. Не можех да си представя защо се връща и почнах да се питам дали да се радвам, или да съжалявам. Но обичта ми надделя и аз не можах да скрия радостта си, която беше толкова голяма, че вместо в усмивки се изрази в сълзи. Щом влезе в стаята, той се втурна към мен, сграбчи ме в прегръдките си, притисна ме силно до гърдите си, без да промълви дума, и почти ме задуши с целувки. Най-после го попитах:
— Скъпи, как можа да ме оставиш? Той не каза нищо, защото не беше в състояние да говори.
Когато се успокоихме малко, той ми разправи, че изминал около петнадесет мили, но нямал сили да продължи. Решил да се върне да ме види и да се сбогува още веднъж.
Разправих му как съм прекарала следобеда и как съм го викала на глас да се върне. Той ми каза, че чул гласа ми много ясно, когато преминавал гората при Деламир, едно градче на около дванадесет мили. Аз се усмихнах.
— Не, не мисли, че се шегувам — каза той, — ей богу, наистина чух гласа ти, чух как ме викаше и понякога ми се струваше, че те виждам как тичаш след мене.
— Е, добре тогава, какво виках? — запитах аз, понеже не бях му казала думите, с които го бях викала.
— Викаше високо:
„Джеми, Джеми, върни се, върни се!“
Аз се разсмях.
— Не се смей, мила — рече той, — вярвай ми, чух гласа ти така ясно, както ти сега чуваш моя. Мога и пред съд да се закълна, ако искаш.
Думите му ме изненадаха и слисаха; дори се изплаших. Тогава му разказах как съм го викала. След като се забавлявахме известно време с това, аз му казах:
— Вече няма да ме напущаш. Предпочитам да отида да живея накрай света, но с тебе.
Той ми рече, че ще му бъде много тежко да ме напусне, но понеже е необходимо, надява се, че поне аз няма много да страдам; колкото до себе си, той си дава сметка, че раздялата ни ще го погуби. Тъй като пътуването до Лондон е дълго, рече той, по-добре е да не пътувам сама; нему е все едно накъде ще върви и затова е решил да ме придружи до Лондон или до някое близко градче. Ако тогава ме напусне, без да си вземе сбогом, нека не му се сърдя; дори ме накара да му обещая това.
Сетне ми разправи как в едно градче по пътя, не зная къде, продал набързо конете си, освободил слугите и ги пуснал да си търсят късмета.
— И като останах сам — рече той, — пролях няколко сълзи при мисълта колко по-щастливи бяха те от господаря си, защото можеха да потърсят работа в първата богата къща, която видят, а аз не знаех нито къде да отида, нито какво да правя.
Аз пък му казах, че съм била толкова нещастна и отчаяна, когато той ме изоставил, че никога няма да се отделя от него и ще го следвам навсякъде. Приех да отидем заедно до Лондон, но не се съгласих да ме напусне, без да се сбогува. Рекох му на шега, че ако направи така, пак ще го викам с висок глас да се върне, както миналия път. Тогава извадих часовника и му го дадох заедно с пръстените и десетте гини. Той обаче не искаше да ги приеме, което събуди в мен подозрения, че е решил да ме напусне по пътя.
Всъщност положението, в което се намираше, страстните думи на писмото му, милото му и джентълменско държание през цялото време, загрижеността му за моето бъдеще, начинът, по който ме напусна, като ми остави такава голяма част от малкото пари, които имаше — всичко това ми беше направило такова впечатление, че мисълта да се разделя с него ми беше непоносима. След два дни напуснахме Честър — аз се качих на дилижанса, а той тръгна с коня си. Макар че той беше против, аз освободих прислужницата си в Честър, тъй като тя беше от този край, а в Лондон не държах слугиня. Казах му, че би било жестоко да взема бедната мома със себе си и да я изпъдя, щом стигна в града; пък и само напразно ще й плащам разноските по пътя. Така успях да го убедя и той се съгласи. Джеймс дойде с мен до Дънстабъл, на около тридесет мили от Лондон, където ми каза, че съдбата и собствените му нещастия го принуждават да ме напусне; имал съображения да не отива в Лондон, които не представлявали интерес за мен, и затова тук сме щели да се разделим. Обикновено дилижансът не спираше в това градче, но по моя молба този път колата остана петнадесет минути пред вратата на странноприемницата. Ние влязохме вътре и аз му казах, че щом той не може да дойде до Лондон, аз го моля да останем в града една-две седмици, за да имаме време да помислим как да избегнем раздялата, която ще съсипе и двама ни. При това добавих, че съм намислила нещо много интересно, което той може би ще одобри. Той намери предложението ми за разумно и веднага каза на ханджийката, че жена му се е разболяла внезапно, и то толкова тежко, че не може да продължи пътуването с дилижанса, което и е изморило до смърт. Помоли я да ни намери за два-три дни квартира в някоя частна къща, където да си почина малко. Ханджийката се оказа много свястна, възпитана и услужлива жена. Тя веднага дойде да ме види и ми каза, че имала две-три много хубави стаи в задната част на къщата, където не се чувал шумът от улицата, и сигурно ще ги харесам. Щяла да освободи една от прислужничките си от всякаква друга работа, за да може да прислужва само на мен. Това беше толкова мило от нейна страна, че аз веднага отидох да видя стаите, които се оказаха много хубави и извънредно добре мебелирани. Платихме на дилижанса, взехме си багажа и се настанихме в странноприемницата.