Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Господи! Нашият мързелив философ.

— Жилбер?

— Разбира се, нали има пушка?

— Но с какво ще се храни?

— С пушката си, за Бога. И доста ще понапълнее, бъдете спокойна. Дроздове и косове в Таверне не липсват.

Андре погледна Никол, която се разсмя.

— Ето, съжаляваш, лошо сърце! — каза Андре.

— О, той е доста сръчен, госпожице — отблъсна атаката Никол, — и, бъдете спокойна, няма да умре от глад.

— Трябва да му оставим един-два луидора, господине — обърна се Андре към барона.

— За да го разглезим! Е, добре! Той и сега си е доста порочен.

— Не, за да живее.

— Ще му се изпрати нещо, ако повика.

— А! Бъдете спокойна, госпожице, той няма да повика — каза Никол.

— Няма значение — отвърна Андре, — остави му три-четири пистола.

— Няма да ги приеме.

— Няма да ги приеме? Доста е горд този твой господин Жилбер.

— О, вече не е мой, госпожице, благодаря ти, Господи!

— Хайде, хайде — рече Дьо Таверне, за да прекъсне всички тези подробности, от които егоизмът му се уморяваше, — да върви по дяволите господин Жилбер. Каретата ни чака, да се качваме, момичето ми.

Андре не отговори нищо, тя хвърли прощален поглед на малкия замък и влезе в тежката и масивна карета. Господин Дьо Таверне седна до нея, а Ла Бри, все още облечен с прекрасната си ливрея, и Никол, сякаш никога не бе познавала Жилбер, се настаниха на седалката. Кочияшът яхна един кон на впряга.

— А господин сержантът къде ще седне? — попита Таверне.

— На коня, господин барон, на коня — отговори Дьо Бозир, гледайки тайно Никол, която се изчервяваше при мисълта, че толкова бързо бе сменила един груб селянин с елегантен кавалер.

Скоро колата потегли с усилието на четирите си коня. И дърветата на алеята, толкова познати на Андре, започнаха да се плъзгат около двете страни на каретата и да изчезват едно по едно, тъжно превити под източния вятър, сякаш да кажат последно сбогом на господарите си, които ги напускаха. Пристигнаха до портата. Жилбер стоеше там прав, неподвижен. С шапка в ръка, той не гледаше и все пак виждаше Андре.

Тя, наведена от другата страна на каретата, се мъчеше да гледа по-дълго време своя скъп дом.

— Спрете за малко — извика господин Дьо Таверне на кочияша.

Той спря конете.

— Хайде, господин мързеливецо — извика баронът на Жилбер, — вие трябва да сте щастлив. Ето ви сам, както трябва да бъде един истински философ, никаква работа, няма кой да ви навиква. Поне гледайте да не оставяте огъня да гори, докато спите, и се грижете за Маон.

Жилбер се поклони, без да отговори. Струваше му се, че усеща погледа на Никол да тежи върху него така непоносимо. Не смееше да погледне триумфиращото, подиграващо се младо момиче. Страхуваше се, както човек се страхува от рана, причинена от нагорещено до червено желязо.

— Хайде, кочияш. — извика господин Дьо Таверне.

Никол не се беше засмяла, както предполагаше Жилбер. Беше й необходима сила, повече от обичайната за нея, смелост, повече от присъщата й, за да не започне да съжалява на висок глас бедното момче, което оставяха без хляб, без бъдеще, без посока. Тя наблюдаваше през цялото време господин Дьо Бозир, който изглеждаше толкова добре на коня. И понеже наблюдаваше господин Дьо Бозир, Никол не забеляза, че Жилбер разкъсва Андре с очи.