Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Андре не виждаше нищо, мокрите й от сълзи очи гледаха само къщата, където се бе родила и където бе починала майка й. Колата изчезна. Жилбер, който значеше толкова малко за пътниците преди минута, започваше да е съвсем без значение за тях. Таверне, Андре, Никол и Ла Бри, пресичайки портата на замъка, навлязоха в нов свят.
Жилбер затвори голямата порта на Таверне, скърцаща винаги поради липса на масло. После се затича към стаичката си и издърпа дъбовия скрин, зад който имаше някакъв готов пакет. Той завърза пакета, завит в една кърпа, на края на дряновата си тояга. После разтури леглото си, състоящо се от натъпкан със слама дюшек, и го разпори. Вътре напипа сгъната хартия, в която имаше едно екю от шест ливри, гладко и блестящо. Това бяха спестяванията на Жилбер може би за три или четири години. Той отвори пакетчето, погледна екюто, за да се увери, че въобще не се е променило, сложи го в джоба на панталоните си, като отново го зави в хартийката.
Маон виеше, скачаше, доколкото му позволяваше веригата. Горкото животно се чувстваше изоставено от всичките си приятели и усещаше със своя инстинкт, че и Жилбер ще го напусне. Започна да лае по-силно и по-силно.
— Млъкни — извика му Жилбер, — млъкни, Маон!
После се усмихна на появилото се в ума му сравнение.
— Не ме ли оставиха като куче? — добави той. — Защо да не те изоставят, както изоставиха един човек?
После продължи да разсъждава.
— Но поне ме оставиха свободен, свободен да живея, както го разбирам. Е, добре! Достатъчно, Маон, ще направя същото и с тебе, ни повече, ни по-малко.
Затича се към нишата, откачи веригите на Маон и каза:
— Ето те свободен! Живей живота си, както го разбираш.
Маон се втурна към къщата, но намери вратите затворени, обърна се към руините и Жилбер го видя как изчезна в далечината.
— Добре — каза Жилбер, — сега ще видим чий инстинкт е по-силен — човешкият или кучешкият.
Като каза това, Жилбер излезе през малката вратичка, превъртя ключа два пъти и го хвърли през стената в езерцето.
При все това, тъй като човешката природа е еднаква в областта на чувствата и съвсем различна в тяхното изразяване, напускайки Таверне, Жилбер изпита нещо подобно на това, което изпита Андре. Разликата беше, че Андре съжаляваше за отминалото, а Жилбер се надяваше на по-добри дни.
19.
Екюто на Жилбер
След половинчасов лудешки бяг Жилбер изкрещя от радост — забеляза на четвърт левга пред себе си колата на барона, която се изкачваше по един хълм. Тогава Жилбер почувства в себе си надигащата се гордост, защото си каза, че само със силата на младостта, с физическата си мощ, с интелигентността си той бе на път да изравни положението си с тези, които притежават богатство, могъщество и благороден произход.
Жилбер би внушил само възхищение на всеки, който би го следил с очи и душа, както ние го следваме. И кой знае дали дори гордата Андре, виждайки го, не би била трогната и дали това безразличие, което бяха показали, не би се превърнало във възхищение от неговата енергия?
Така премина първият ден. Баронът се спря за един час в Бар-льо-Дюк, което даде възможност на Жилбер не само да го настигне, но и дори да го задмине. Младежът обиколи града, защото бе чул дадената заповед да спрат при някой златар. После, като видя каретата да се приближава, се скри зад една ограда и когато тя премина, отново се втурна да я преследва.
На свечеряване баронът настигна колите на дофината в малкото селце Брийон, чиито жители, събрали се върху един хълм, надаваха викове на радост и пожелания за щастие.
Жилбер не бе ял нищо през целия ден освен малко хляб, взет от Таверне, но за сметка на това бе пил вода от едно прекрасно ручейче, което пресичаше пътя. Течението му беше толкова чисто, такова свежо, осеяно с кресони и жълти водни лилии, че Андре бе помолила да спрат и сама бе слязла и бе пила от тази вода в златната чаша на дофината — единственото нещо от сервиза, което по молба на дъщеря си баронът беше запазил.
Скрит зад крайпътните брястове, Жилбер бе видял всичко това.
Настъпи вечерта, обгръщайки хоризонта със сянката си, която се приближаваше все повече и повече, докато не покри и пътя, по който тичаше Жилбер. Скоро той не различаваше нищо друго от каретата освен големия й фенер, сложен от лявата й страна, чиято светлина създаваше впечатление, че отзад по пътя бяга призрак.